12 февр. 2020 г., 07:55

Неистинска история 

  Проза » Фантастика и фэнтези
1004 1 14
31 мин за четене

 Лъчезар затвори очи. Ядът в него се надигаше и той опита да се успокои. Тъкмо беше излязъл от сградата, в която се състоя поредното му интервю за работа. Поредният провал. Вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, както го бяха учили. После тръгна из тълпата на оживената централна улица и бръкна в джоба си да извади химикал и листа, на който си беше записвал адресите за интервютата. Задраска адреса, от който току що си тръна и се загледа в парчето хартия. С изключение на последния всички останали бяха вече зачеркнати. Днес се беше срещнал с прекалено много изкуствени хора, които си придаваха важност и се държаха, все едно са нещо повече от него, само защото са назначени в някаква снобска фирма, на висока заплата. Денят отиваше към края си, а той беше изпаднал в неприятно настроение, което не му помагаше. Почуди се дали не е по-добре да се прибере и да остави последната обява за утре. Само че сега се сети, че тя не беше като останалите. Нямаше високопарни изказвания за компанията, нямаше и някакви високи изисквания за образование и опит. Всъщност, беше на границата на обявите, които хората приемат за фалшиви, дори леко я прехвърляше и все пак нещо в нея беше привлякло вниманието му, и го беше накарало да я нареди след обявите на най-големите местни и чуждестранни корпорации. Опита се да прехвърли наум текста ѝ. Беше нещо от сорта на:

„Търся помощник за експедиция. Изисква се отлично физическо състояние и способност за вземане на решения в критични ситуации. Заплащането е много високо, но работата е тежка и опасна.“

„Тежка и опасна“ повтори си наум. Кой по дяволите използва думата „опасно“ в обява за работа. Загледан в телефонния номер на листа, Лъчезар се сблъска с друг потънал в собствени проблеми минувач и изпусна списъка. Това, като че ли реши дилемата му, дали да се обажда или не, но минувачът почувствал се виновен, започна да се извинява, дори се затича, за да вземе и върне отлетялото листче на Лъчезар, а после след като му се извини още един последен път, се сля с талпата и изчезна от погледа му. Сега ако вярваше в провидението какъв знак беше това? Листът отлетя, после се върна при него. Нито да се обади, нито да пропусне. Но всъщност нямаше значение, защото той не вярваше в такива неща. Вярваше в доказателствата и фактите, и способността на хората сами да коват съдбата си. Трябваше сам да вземе решението, като всеки път, а после да понесе последиците от него – добри или лоши. Замисли се какво наистина беше привлякло вниманието му към тази обява. Не беше високата заплата, отдавна беше разбрал, че за висока заплата, самият ти плащаш несъразмерно повече от живота си, отколкото за по-ниска. Помисли си, че може да е обещанието за пътешествие или пък липсата на претенции и прекалени изказвания, или може би някак тайнствения начин, по който беше съставена. Не, не беше това. Осъзна, че го е привлякъл откровеният начин, по който беше написана. Кой наистина, би сложил „опасно“ в обява за работа? Това или беше фалшива обява на някой шарлатанин, или човекът беше наивен и никога нямаше да си намери помощник за експедицията.

Лъчезар набра набързо номера от листа, смачка хартията и преминавайки край близката кофа за боклук я изхвърли, запътил се към вкъщи. Нямаше да кандидатства разбира се, но искаше да посъветва човека да си оправи обявата. Не се иска кой знае колко, за да направиш на някого добро. А ако преценеше, че отсреща стои измамник, щеше да му тегли една и може би щеше да се почувства по-добре. След няколко сигнала, му отговори спокоен, дълбок мъжки глас и тъкмо да започне разговор с него, Лъчезар разбра, че всъщност се е включил запис. Гласът отсреща равномерно повтори текста на обявата, а след това обяви, че желаещите трябва да дойдат в 18.00ч на 22 септември на адрес ЕДИКОЙСИ 72б. Тъкмо беше кривнал от главната улица, защото тълпата му идваше в повече. Щеше да се прибере пеша и да се наслади на приятната вечер, бележеща току що отминалото лято, па макар и пътят да му отнемеше повече от час. Навлизайки обаче в поредната тясна уличка, ненаправил и две крачки се спря. Ежедневието му напоследък се беше превърнало в сива последователност от неприятни събития и непрекъснато му се губеше коя дата е. Но днес по изключение я знаеше, защото беше равноденствие, денят от годината, в който светлината и тъмнината са равни по продължителност, а това означаваше, че е 22 септември. В момента, в който си го помисли, беше хвърлил бърз поглед към табелата с името на улицата, в която влезе, но тя беше толкова изцапана, че надписът не се виждаше. Откачена мисъл появила се ненадейно в главата му и накарала го да се спре, набираше все повече сила в съзнанието му и очевидно щеше да го накара да направи нещо глупаво. Бавно без да се обръща изцяло в тази посока, пристъпи няколко крачки встрани и прекара дланта си по ламарината с името на улицата, закрепена с два ръждиви пирона за стената на сградата. Шансът от всички улици на милионния град да е попаднал точна на тази от обявата беше като да спечели от лотарията, но все пак погледна надписа. Гласеше – „ул. ЕДИКОЯСИ“. Остана за малко така, загледан в табелата. После се ухили невярващо. Почувства се все едно някой му е скроил номер, въпреки че беше очевидно, че не е така. После погледна часовника си. 18 без 6 минути. Отново се ухили глупаво на себе си, питайки се какво се случва. Тръгна по улицата проследявайки с поглед номерата на сградите. След малко застана пред желязна решетъчна порта към малко дворче, на която беше сложена табела 72. В самия двор нямаше никой, а на няколко крачки от него, входът на сградата беше масивна остъклена врата, с непрозрачни стъкла. Всичко изглеждаше вехто и западнало. Парчета от мазилката бяха паднали на земята, а боята на вратата, на много места се беше напукала и отлюспила, но през стъклата се виждаше, че вътре осветлението е пуснато. „Може би работата е опасна, защото можеш да се заразиш с чума на работното място.“ помисли си Лъчезар преди да отвори портата и да влезе в малкия двор. Все още не смяташе да кандидатства за работата, но беше попаднал на точното място, в точното време. Просто нямаше как да остави тази случайност, да го мъчи до края на живота му и да се чуди, защо не е проверил. На вратата на сградата пишеше 72а. Огледа се, но нямаше други входове. За това натисна старата скърцаща дръжка и влезе. Оказа се в нещо като предверие, където отстрани, зад стар дървен плот, седеше човек, вероятно портиера. Беше старец, слаб и немощен, главата му беше килната на една страна, шапката на другата, а устата му беше широко отворена и похъркваше.

 - Извинете, търся номер 72б – каза тихо Лъчезар, за да не стресне стареца.

Онзи обаче продължи да похърква спокойно.

 - Извинете – повтори Лъчезар и този път почука на дървения плот.

И това не можа да събуди портиера. Видът му беше такъв, че само като го погледнеше и започваше да изпитва съжаление към него, за това реши да не го буди. Огледа се и видя, друга подобна врата, която води в заден двор и коридор със стари дървени стълби, които се виеха нагоре в сградата. Тръгна по стълбите, които поскърцваха и изглеждаха толкова западнали, колкото и всичко останало. Неможейки да определи колко етажа се е изкачил, защото нямаше нито врати, нито прозорци, стигна до широко фоайе с няколко дървени врати. Във фоайето имаше доста хора, подпрени по стените или разхождащи се бавно напред назад. Това го изненада. Явно все пак на обявата се бяха отзовали кандидати. Преброи 11 души. Само че до един бяха хора, които не му вдъхваха доверие. Окаяни, пропаднали типове, някои дори му изглеждаха като отрепки и престъпници. Почувства се неловко и се запита какво прави тук. Погледите на тези, които изобщо го погледнаха, бяха изпълнени с неприязън. Вероятно се дразнеха, че така и така голямата им група се увеличава с още един кандидат за много високото заплащане. Осъзнал колко глупаво е постъпил, се обърна и си тръгна по стълбите надолу. Отново се ядоса, този път на себе си, давайки си сметка, че се надява някакви свръхестествени сили да му помогнат да си намери работа и да излезе от безизходното положение с кредити, лихви и наеми, в което сам се беше вкарал. Старецът долу още похъркваше сладко, за това отвори вратата и излезе без да каже нищо. Когато се показа навън обаче, видя че от въртенето по стълбите се е объркал и е излязъл от другата врата, в задния двор. Понечи да си тръгне, но тогава видя табелката с номер 72б. Както повечето старинни сгради по центъра и тази беше построена така, че във вътрешността си постройката образуваше неголям квадратен двор, заграден от високи стени с малки прозорчета. Само че, вместо плочки по земята и натрупани никому ненужни вехтории, каквито можеше да се очаква да има в такъв двор, цялото място тънеше в зеленина. Между ниски дървета и храсти, през тревата се виеше пясъчна пътечка, осветена от градински лампи и водеше до врата в отсрещната стена, до която имаше малка пейка. Самата врата, сводът ѝ, пейката и лампите бяха изработени в старинен стил и пасваха идеално на мястото си. Всичко в двора беше подредено и направено така, че създаваше приятно чувство на уют и комфорт и караше Лъчезар да иска да остане. Тръгна към отсрещната врата и докато пясъкът тихо хрупаше под подметките му, погледна нагоре и видя бели облаци в синьото небе високо над стените на сградата. Там все още беше светло, но долу при него само меката светлина на лампите му помагаше да различава детайлите. Застанал пред вратата се увери, че не е видял грешно номера от табелата поради превръщащия се в тъмнина сумрак. После за един последен път се замисли дали да не седне на пейката за малко, за да се наслади на приятната обстановка и да си тръгне. Погледна часовника си. 18.00. Огледа се за звънец, само че такъв нямаше, за това почука няколко пъти по вратата и зачака. Никой не му отговори. Подвоуми се за кратко, натисна дръжката излята във формата на някакво митично създание и вратата плавно и безшумно се отвори. Лъчезар направи крачка напред и се спря да разгледа. Стаята приличаше на приемна, подредена в старинен стил с тежки дървени мебели и създаваше същото чувство на уют като двора отвън, но в нея нямаше никой, който да го приеме. Вратата към следващото помещение беше отворена, за това се запъти натам по дебелия килим, като се зачуди, дали няма да му се скарат, че е влязъл с обувките. Достигайки мястото видя, че и следващата стая е обзаведена в старинен стил, а на голям люлеещ се стол, пред запалена камина в далечния край, седи мъж, зачетен в книга с дебели корици. Лъчезар почука по касата на отворената врата и с колкото може по-учтив тон каза едно „Добър ден“. Мъжът дочете изречението си, после бавно повдигна глава и погледна големият стенен часовник пред себе си.

 - Добър вечер – поправи го след това домакинът, бавно се изправи, затвори книгата и я остави на люлеещия се стол. После с бавни стъпки се запъти към бюро в далечния край на стаята. Не обърна повече никакво внимание на новодошлия, чак докато зае мястото си зад бюрото и едва тогава погледна към Лъчезар. Огледа го внимателно от горе до долу, направи едва забележима гримаса и тихо каза:

 - Би ли събул обувките си отвън. До входната врата има чехли.

 - Разбира се, извинете – отговори му Лъчезар и отиде да направи, каквото му бяха заръчали. Когато се върна, мъжът пишеше върху разпънат от руло лист хартия, напомнящ на пергамент.

Видял какво прави домакинът, Лъчезар изсумтя докато се усмихваше под носа си. Това някак не остана незабелязано за мъжа, той спря да пише, погледна го и попита:

 - Нещо смешно ли има?

Събеседникът на Лъчезар, беше сериозен мъж, с почти изцяло побеляла коса и въпреки че от преди десетилетия не би могло да се каже, че е млад, имаше здраво телосложение, и проницателни, живи очи. Те смутиха Лъчезар и го накараха да се почувства като едно време, изправен пред дъската в училище, направил нещо нередно.

 - Не, аз, нищо смешно няма в мястото – после за да изглежда по учтив се поправи - така де в саята – а след това побърза да се застрахова и добави – нито разбира се във Вас – но видя как мъжът повдигна вежди, присви устни и остави химикала си гледайки го изпитателно, все едно го чака да каже още една дума, за да го изгони. Затова се спря, пое си дъх, издиша и каза на все още гледащия го въпросително домакин:

 - Извинете, не исках по някакъв начин да Ви обидя. Просто съвременният химикал, с който пишете по старинния пергамент и изобщо цялата обстановката някак не подхождат да използвате химикал. Очакването е някак си за мастилница и писалка.

 - А ти пробвал ли си някога да пишеш с писалка? - въпросът на възрастният мъж беше достатъчно красноречив, за това Лъчезар само леко поклати глава в отрицание.

 - Нека оставим това на страни, не за това си дошъл. Моля заповядай, седни – мъжът посочи стола пред бюрото си – нека не си губим времето взаимно, въпреки че и двамата разполагаме с достатъчно.

Лъчезар седна на стола, като реши да пропусне коментар по странното изказване и да замълчи.

 - Тук си за работата – започна без никакви заобиколки домакинът – толкова ли е зле положението при теб? Никъде другаде ли не те искат?

Лъчезар се сконфузи. Прямият тон в комбинация с проницателният поглед на мъжа го караха да се чувства не на място.

 - Не, че не ме искат, просто... – започна да се защитава, но после осъзна, че се намира в странна стая и говори със странен човек за нещо, което вероятно ще се окаже една голяма глупост. Нямаше какво да губи тук, нито имаше причина да се преструва.

 - Всъщност никъде не ме искат, да. Влязох в лоша серия нещо. За това може би съм тук.

Мъжът пренебрегна последното изречение. Самообладанието му беше на високо ниво или наистина не се интересуваше от квалификациите на новодошлия.

 - Какво си работил преди?

 - Бях на висока позиция в голяма корпорация. Но нещо не се разбрахме с началника ми и от тогава...

 - Не си ли много млад за такава позиция? - прекъсна го мъжът.

 - Според повечето хора се справям много добре за годините си – спокойно му отговори Лъчезар.

 - Спортуваш ли? - през цялото време тонът на домакина си оставаше равен и спокоен, твърде делови, такъв какъвто го беше чул на записа по телефона.

 - Активно, да. Всъщност последните няколко седмици нямах време... и желание, но по принцип, да.

Мъжът се загледа в очите на Лъчезар, за няколко секунди. Той не отвърна поглед.

 - Аз съм изследовател – започна да обяснява човекът, без да сваля погледа си от Лъчезар – може да се каже, че съм потомствен изследовател. Баща ми, а преди него и неговият баща са правили това, което правя сега аз.

На Лъчезар му се прииска да попита какъв точно изследовател е но излъчването на събеседника му някак не предполагаше да го прекъсват. Замълча си, надявайки се разговорът да стигне от само себе си до там. Така се и случи.

 - Изследванията ми са насочени в една много специфична област, която ти не познаваш и е безсмислено да ти обяснявам. Това, което е важно е че работата е свързана с пътувания до отдалечени краища на света, където не винаги събитията се случват така, както са планувани. В някои случаи има дълги преходи пеша или на кон, в които всеки отговаря за екипировката и провизиите си. Не веднъж се е налагало да се измъквам от неприятни ситуации, но до сега винаги съм успявал. Измъквал съм и хората, които са с мен.

 - Какво се случи с предишния Ви помощник тогава? – зададе точно на място въпроса си Лъчезар.

Мъжът се облегна назад в масивния стол и все така наблюдавайки събеседника си, отговори бавно, търсейки правилните думи.

 - Той... прекарахме дълги години заедно, но накрая реши, че ще се опита сам да продължи изследванията.

 - Разбирам. А тези опасности, за които говорите, на местата, на които ходите има военно положение ли?

 - Има и такива. Но войната никога не е проблем. Независимо кой и къде воюва, парите винаги ти проправят безопасен път. Опасността по-скоро идва от неизвестностите, с които се сблъсквам на терена. Непристъпни места, зверове, болести, враждебността на местните диваци, когато без да искаш нарушиш правилата им. Такива неща. Освен това мястото, на което отивам следващия път е мирно. Надявам се това да е последната ми експедиция, но кой знае.

 - По някакъв начин това е напълно абсурдно предложение, което ме привлича – откровено каза Лъчезар – звучи нереално, невъзможно, но идеята да се махна от цялата снобщина и да изживея едно голяма приключение, ме кара да искам да участвам, още преди да сме обсъдили заплащането.

 - Заплащането е толкова, колкото поискаш – спокойно каза мъжът, а изражението му беше като на човек, който ще обсъжда нещо безкрайно банално, но му се налага.

 - Как така? С това изказване май ме загубихте. Никой не предлага, колкото му поискат.

 - Предпочиташ аз да фиксирам хонорара ти ли? Бих могъл, но след като се върнеш, ти сам може да определиш сумата, спрямо това, което си свършил и претърпял.

 - Аз мога да поискам много – недоверчиво каза Лъчезар – преди взимах доста висока заплата, за да си клатя краката под бюрото, а животът ми не беше застрашен.

 - Ще получиш, колкото поискаш – с деловия си тон заяви домакинът – само че няма да си клатиш краката. И за да прекратим дискусиите по този въпрос, ето – мъжът бръкна в чекмедже на бюрото и извади предмет, който постави пред Лъчезар. Беше малко кюлче от злато.

 - В случай, че приемеш работата, това е за да се снабдиш с нужната екипировка и като компенсация за времето докато заминем – после зави на руло листа, на който беше писал преди минути и го сложи до златото - а това е адресът, на който можеш да размениш кюлчето за пари в брой и списък на необходимата екипировка, както и най-подходящите магазини, от които да си я набавиш. Препоръчвам ти да се съобразиш с него.

 - Нает ли съм? - попита Лъчезар, а погледа му невярващо се местеше от човека към златото и обратно.

 - С оглед на това, че няма по-подходящ кандидат от теб, всъщност изобщо няма друг кандидат, а аз желая да тръгна възможно най-скоро, да. Приготовленията ще отнемат време, а не мога да ги започна, ако не съм си намерил помощник.

Лъчезар си спомни за групата на чакащите във фоайето отсреща, но си премълча. Взе кюлчето злато в ръката си и го претегли, докато възрастният мъж го наблюдава спокойно. Беше тежко. Доста тежко! Разгъна и погледна списъка с екипировката. Нищо особено. Нямаше оръжия или други притеснителни неща.

 - Какво трябва да разпиша? - беше сигурен, че тук ще има уловка – Какво ще искате от мен в замяна? Искам да кажа, не може просто да взема златото и да си тръгна.

 - Напротив, може – отговори му човекът.

В спокойните очи на мъжа, Лъчезар видя нещо за себе си, което сам още не беше разбрал.

 - Ти вече си приел предложението, скъпи ми помощнико, за това ако няма някакви непреодолими пречки за започването ти, за които не си ми съобщил, предлагам да прекратим срещата и да се заемеш с приготовленията.

 - Не мога да яздя – тихо изказа Лъчезар това, което го мъчеше от момента на споменаването за придвижване на кон.

 - Там където отиваме, няма да ти се наложи.

Мъжът се изправи и тръгна към люлеещия се стол до камината. Лъчезар остана малко на мястото си, после написа телефонния си номер в единия ъгъл на листа с провизиите, откъсна го и го постави на бюрото. След това се обърна към новия си работодател, но той се полюшваше на стола, вглъбен в книгата, за това прибра златото и списъка и напусна сградата, без да каже повече нищо.

********

Лъчезар затвори очи. Не се страхуваше да лети със самолет, но полетите не бяха за него. Баща му все казваше, че ако хората са създадени за небето, щяха да имат криле. Сега докато малкият, частен самолет се снижавеше към летище, някъде на края на света, се опита да отклони мислите си от него, припомняйки си събитията, довели го до тук.

След като тръгна от дома на новия си работодателя, беше толкова ентусиазиран, че още същата вечер размени златото за пари и се снабди с цялата екипировка. Оказа се, че всички магазини от списъка работят до късно, някои дори денонощно. В началото много се съмняваше, че цялата работа ще се окаже една голяма измама. След като закупи екипировката обаче, му остана доста солидна сума, макар всичко купено от тези магазини да беше на тройна и петорна, а понякога и на много по-висока цена. Разбира се можеше да не купува нищо, просто да размени златото и никога повече да не се върне при възрастния мъж. Не беше длъжен да оставя и телефонния си номер. Можеше просто да изчезне с парите. Но както беше предвидил човекът, Лъчезар наистина беше приел работата и от сърце искаше да разбере как ще се развият събитията нататък. Още на сутринта отиде до ЕДИКОЯСИ 72, тайно надявайки се да направи добро впечатление с бързата си реакция, но вратата към вътрешният двор беше заключена, а на мястото на възрастния портиер имаше някаква сприхава лелка, която не му повярва на нито една дума и направо го изгони от сградата, под предлог, че е частна собственост и външни лица не се допускат. Колкото и да се опитваше да ѝ обясни каква е ситуацията, жената не искаше и да чуе, а само ставаше още по заядлива и враждебна. Тръгна си и тъй като очакваше да не го потърсят този ден, го използва да разчисти сметките и задълженията си, които беше натрупал. Но и на по-следващият ден, никой не го потърси, както и през цялата останала седмица. Спомни си, че някъде там се опита да предположи колко време ще трябва да чака работодателя му да приключи собствените си приготовления, но ако се съдеше по компенсацията, която му беше останала, времето щеше да е дълго. Всеки ден ходеше до старата сграда в центъра, но лелката беше все там и не му даваше да пристъпи прага. Накрая се отказа от разправиите, защото жената му каза, че ще извика полиция и ще трябва да обяснява на тях. А какво можеше да обясни? Че тайнствен човек, го е наел на тайнствена работа с кюлче злато. Дори на него му звучеше абсурдно, въпреки че беше участник в случката.

 Лека по лека ежедневните проблеми започнаха отново да го обгръщат в сивата мъгла на еднообразието. Дните се заредиха добре подплатени с пари и спокойни, с едно изключение. Птицата. Дори сега като си помисли за нея и отново всичко отвътре му се обърна, увеличавайки неприятното усещане от снижаващия се самолет. За пръв път я видя докато закусваше с приятели в близката до него закусвалня. Един от тях я беше забелязал и на шега каза, че ги наблюдава. Лъчезар със смях се обърна натам да провери. Той, както и повечето хора не правеше разлика, между различните видове врани, така че тогава просто видя голяма черна птица, която се обърна с гръб, когато я погледна. Това още повече развесели компанията, защото, всеки път когато се обръщаха към нея, тя все едно се преструваше, че не ги наблюдава. Провериха го няколко пъти през смях. Всеки път работеше. Нещо повече. Когато птицата им обръщаше гръб, главата ѝ все пак оставаше леко завъртяна, а окото обърнато крайно назад към тях. Изглеждаше напълно абсурдно, все едно се опитва да ги заблуди, че не се интересува от тях, но беше очевидно, че не е така. Също както малките деца си закриваха само лицето с длани и си мислеха, че не ги виждат. Доста се посмяха, после забравиха за животното. Но след ден или два, отново видя птицата кацнала на клон, точно пред прозореца си. Не можеше да е сигурен, че е онази птица, но това, че се държеше по същия абсурден начин, накланяше везните към това заключение. Когато и да я погледнеше, птицата глуповато се обръщаше в другата посока, но дори и за миг не отделяше погледа си от него. После започна да я вижда и като излиза навън. Първия път беше случайно, а след това винаги, когато се спреше и решеше да провери, откриваше враната кацнала някъде, да се обръща с гръб към него или да тръгва да се разхожда, правейки се на разсеяна. Това малко по малко, разви у него усещането, че непрекъснато е наблюдаван, което всъщност си беше истина, но той вече нямаше чувство, че го наблюдава птица, а нещо друго, което не можеше да обясни, но силно го обезпокояваше. Един ден се опита да изгони птицата от клона пред прозореца си с викане и пляскане. Резултатът беше, че тя отлетя малко по-далеч, а на другия ден се беше върнала на старото си място, само че вече не се извръщаше, а стоеше с прибрани криле и го наблюдаваше неподвижна, независимо какво предприе, за да я изгони отново. Сега дори му изглеждаше, че е станала по-голяма и даже по-черна. Може би не беше само една птица? Прииска му се да дръпне всички пердета и да спре да излиза от дома си, но в крайна сметка не можеше да позволи на едно пернато да влияе до толкова на живота му, за това затърси из апартамента си и понеже не намери друго, а безпокойството му се беше превърнало в гняв, събра лъжиците от шкафа и започна да замеря птицата. Първите няколко пропуснаха, а животното продължи да го наблюдава настойчиво. После го уцели. Гарванът – а не враната, както беше проверил в интернет - разпери широко криле и изграчи високо и гърлено, после ги прибра и застана по същия начин, като преди. Звукът отекна дълбоко в съзнанието му, все едно някой беше ударил голяма камбана вътре в него и накара ходилата му да изстинат и да започнат да боцкат, изтръпнали за секунда. Остави останалите лъжици настрана и се загледа в животното, което също го гледаше. Накрая не можа да издържи на погледа му и дръпна пердето. Имаше натрапчивото усещане, че птицата по някакъв начин е свързана с назначаването му на работа, макар и да не можеше да си обясни по какъв. Дори за момент му мина през акъла, че може да го наблюдава, за да не избяга с парите, но след това осъзнал колко глупава е мисълта, я отхвърли. Реши същата вечер да отиде отново до сградата в центъра и да се опита да премине, когато лелката не е на смяна. Не можеше да е там денонощно. Мисълта да излиза навън през нощта, докато голямата черна птица го преследва в тъмното, не му се нравеше, но му беше дошло до гуша. Нямаше да позволява на страхове и предразсъдъци да управляват живота му. Щеше да отиде и да изясни всичко категорично. Можеше дори да се откаже от работата, в крайна сметка нищо не беше разписвал. За всеки случай събра цялата екипировка и започна да я подрежда в голяма пътническа раница, също от списъка. Изглеждаше абсурдно багажът да се побере в нея, но след като си поигра и преподреди всичко няколко пъти, се получи. Сякаш всеки предмет си имаше специално, точно определено за него място, а той сглоби пъзела. След като свърши това, погледна през прозореца. Натрапникът си стоеше на мястото и леко се оживи, когато видя, че го наблюдават иззад пердето. После сложи раницата на гърба си и тръгна. Чувството, че го наблюдават от черните сенки, не го напусна през целия път. Но пък раницата се оказа изненадващо лека. Явно това, че беше следвал точно инструкциите, сега му се отблагодаряваше. Когато пристигна на ЕДИКОЯСИ 72 се подвоуми за момент пред портата, дали да влезе. Точно тогава вратата на сградата се отвори и лелката излезе, оправяйки яката на прекалено дебелата си за сезона връхна дреха. Той се обърна с гръб и потеглил с бавни стъпки се загледа в неоновия надпис над вратата на близка сграда, правейки се на случаен минувач. Изчака малко така и после провери дали лелката си беше отишла. Тя стоеше на тротоара пред отворената порта и го наблюдаваше мълчаливо. Късно беше да се направи, че не е той, беше го разпознала. За това тръгна към портата и забави леко крачка, разминавайки се с жената, несигурен в действията си. Очакваше поредния луд скандал, но тя остана спокойна. На светлината на уличното осветление успя да види лицето ѝ което сега не беше разкривено от яд и изглеждаше дори приятно.

 - Не влизай, там няма нищо за теб – тихо каза лелката, а на него му се стори, че вижда съжаление в очите ѝ.

Не ѝ отговори, а я подмина и влезе през остъклената врата, изненадан от развръзката на събитията.

 - На къде така, момко? – чу немощен глас, а после видя и стария портиер, застанал на първото вито стъпало със запалена цигара в ръка.

 - 72б – сухо му отговори, отново очаквайки проблеми.

Но старецът само леко се наведе напред и направи жест като замахна с ръка, с който все едно му каза „Моля, преминете“.

Спомняше си много добре, че когато влезе в малкото дворче, от устата му излезе пара, въпреки че по пътя натам, времето беше приятно и ясно. Погледна нагоре, но не можа да види звездите, избледнели и прикрити от светлината и изпаренията на прозорчетата нагоре по етажите. Почука по старинната врата и направо влезе, защото не му се стоеше в мъгла и студ. В предверието отново нямаше никой, за това остави там раницата, смени обувките си с чехли и отиде да провери в другата стая. Вратата беше отворена, а камината запалена, но работодателят му го нямаше. Приближи се до камината, за да се стопли и си помисли, че сигурно ще е приятно да се полюлее на удобния стол отпред, но когато понечи да седне, изведнъж видя, че в допреди малко празния стол се е излегнало грозно създание с човешка форма, цялото обрасло с черна козина на сиви петна, с котешка глава, от която го гледаха опулени, кръгли очи. Стресна се и отстъпи крачка назад, разтърсвайки глава, но в люлеещия се стол вече нямаше човекоподобно създание, а голяма и дебела домашна котка, която от своя страна се изплаши от агресивното му отстъпление и с мяукане скочи на земята, и избяга в другата стая.

 - Мале, мале, излязоха ми ангелите! - каза сам на себе си и сложи ръка на сърцето си, а то биеше ли биеше, като лудо.

Изправен сам в стаята, му се прииска да има още някой наоколо, който и да е. Сенките в ъглите на стаята, му се сториха мрачни и чужди. Неодушевеини тъмни ивици, които нарастваха и се смаляваха от играта на пламъците в камината, все едно се протягаха към него, а после се отдръпваха. Дори тъпата котка щеше да свърши работа. Или саксия с цветя, но такава нямаше. Просто искаше да усети нещо живо около себе си.

 - Какво става по дяволите? – изруга на глас, само за да наруши тягостната тишина наоколо. Но изричайки думите, му се сториха тежки и съжали, че е избрал точно тях, да изрази чувствата си. Сега в стаята те придобиваха допълнителен смисъл и сякаш правеха обстановката още по тягостна.

Столът вече беше празен, но повече и през ум не му мина да седне в него. Отиде до вратата и внимателно погледна в другата стая. Котката седеше в ъгъла и го наблюдаваше обвинително. Понечи да се върне обратно, но си помисли, че когато домакинът се прибере, ще е некултурно да го завари в стаята, за това седна на диван в приемната и каза няколко мили думи на котката, по-скоро да успокои себе си, отколкото нея. Животното пренебрегна добрия му тон, започна ядно да върти опашка, после с бързи крачки покрай стената, се върна в стаята с камината. Той остана на дивана, размишлявайки върху последните събития. Първо гарванът, сега и това. Какво в името на Бога се случваше? Явно напрежението от последните месеци му идваше в повече. Трябваше да направи нещо по въпроса, ако не искаше белите престилки да дойдат за него. Тогава външната врата се отвори и влезе мъж на средна възраст, облечен в дълъг кожен шлифер. Двамата се погледнаха въпросително. После мъжът извърна глава и се загледа в раницата му, оставена до вратата. За момент Лъчезар се уплаши, да не би новодошлият да грабне раницата и да хукне на някъде, но онзи се извърна към него и с учтив тон каза:

 - Готов си значи. Тогава да тръгваме – после отстъпи крачка встрани, за да му направи място да излезе навън.

 - Къде да тръгваме? – спомни си, че се поинтересува.

 - Експедицията започва, а аз имам нужда от помощник. Ще удвоя хонорара ти.

 - Не можеш да го удвоиш.

Мъжът се усмихна.

 - Знае да се пазари старият негодник – каза сякаш на себе си непознатият и леко поклати глава, после го погледна и каза – каквото и предложение да ти е направил, не го приемай. Ела с мен ако искаш нещата да свършат добре. Друго предложение няма да има. Решавай.

 - Нито те знам, нито те познавам. Затвори ако обичаш вратата, защото стана много студено.

Изричайки това, Лъчезар сложи ръка на челото си и си разтри слепоочията, а когато погледна отново към мъжа, онзи го нямаше. Вратата беше останала отворена, а през нея студена мъгла от двора влизаше на талази и се стелеше по пода. Стана и отиде да затвори вратата. Правейки го видя, че навън вали сняг, а целият двор е покрит от педя чиста, непокътната, бяла покривка. Сняг по това време? Не беше крайно необичайно, въпреки че беше рано. По-обезпокояващото беше, че никъде нямаше следи от мъжа, с когото разговаря преди малко. Нито пристигащи, нито заминаващи. И как изобщо успя да се измъкне така бързо и безшумно? На светлината от старинните лампи, усилена от отражението им в снега, разгледа във всички посоки и покрай стените, но не видя от къде е минал онзи. Затвори вратата и усети как безпокойството му нараства. За капак чу шум идващ от стаята с камината, който го стресна, но после си помисли, че вероятно, котката отново прави глупост и тръгна да провери, само че по пътя осъзна, че чува шум от приближаващи стъпки. Страховете му изведнъж се върнаха с пълна сила и той си представи, че човекоподобното с котешка глава идва към него от другата стая. Когато идващият се показа на вратата обаче, вида че пред него стои работодателят му. Човекът беше облечен по халат и изглеждаше изненадан да го види. После и той като непознатия погледна към раницата на входа, присви очи и с жест го покани да влезе, а после се запъти към бюрото. Докато крачеше до своя стол, Лъчезар се огледа за други врати или места, от където можеше да се е появил домакинът. Не откри такива. Погледът му се спря за малко на котката, която продължаваше да го гледа неодобрително, подала глава отстрани на люлеещия се стол. После се обърна към мъжа зад бюрото.

 - Изглеждаш объркан – каза събеседникът му с монотонния си глас – предполагам напоследък ти се случват неща, които не можеш да обясниш.

Спомни си, че тогава изказването го изненада. Вътре в себе си, беше убеден, че мозъкът му си играе игрички с него, претоварен от напрежение и проблеми. Не можа да си представи от къде възрастният мъж знае. За това само кимна леко с глава.

 - Предполагам, че въпросите, които те измъчват са много, за това предлагам да отговорим, на които е възможно сега. Ще имаме достатъчно време за останалите, по време на пътуването. И така, да започнем с най-важният.

Мъжът се изправи иззад бюрото и подаде ръката си напред. След това се представи и с интерес чу името на помощника си, докато се ръкостискаха. Интересното беше, че името на възрастният мъж непрекъснато се изплъзваше от съзнанието на Лъчезар, независимо, че в последствие, по различни поводи, го повтори още няколко пъти. И сега гледайки през малкия кръгъл прозорец на самолета, който току що беше опрял колелата си в пистата, Лъчезар се опита да извади от спомените си името на работодателя, но безуспешно.

В същата тази секунда, самолетът се раздруса неестествено и силно. После се издигна за миг във въздуха и отново се тресна в земята. Горчива слюнка се образува в устата на Лъчезар, после в миг изсъхна и залепи езика му за небцето. Усети как летателният апарат се наклони на една страна и видя, през прозореца до себе си как крилото се удря в пистата и се разпада, а целият самолет се завърта и избухва в пламъци.

********

Лъчезар затвори очи. Огнените езици светкавично намериха път до него и изгориха всеки косъм от тялото му, още преди да са го достигнали, а след това изпекоха плътта му и овъглиха костите, недавайки време на мозъка му да усети непоносимата болка. За част от секундата с хилядите си градуси, възпламененото гориво изпепели органичната материя вътре, а стените на самолета разтопи и разкриви до неузнаваемост. Мисълта, че размишлява върху настоящите събития, изплува бавно от дълбините на съзнанието му. После се сепна и погледът му се спря върху спокойното изражение на седящия срещу него работодател. Възрастният човек се беше загледал в него и докато сърцето на Лъчезар се опитваше да намери мястото си в гърдите, изследователят се изправи от комфортната седалка и подминавайки го тихо каза:

 - Пристигнахме скъпи ми помощнико. Разсънвай се, защото ни чака доста работа.

Само че Лъчезар изобщо не беше сънен. Всяка клетка от тялото му пулсираше и се радваше на възможността да съществува, след изпепеляващия ад на преживяното преди секунди. А какво се беше случило всъщност? Наистина ли беше заспал, точно преди самолетът да се приземи. Сънищата имаха това свойство. Да идват неусетно и да превръщат миговете в часове и нереалното в реално. Тогава, в старинния кабинет на половин планета разстояние, след като официално се запозна с работодателя си, мъжът го беше предупредил.,,

© Èдин Гравън Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • brinne (Мариана Бусарова)
    А на мен ми харесва, че на теб ти харесва и ти е интересно. Благодаря за мнението!
  • Mazaco (Емил Боянов)
    "авторите на проза много често са склонни към многословие"
    Съгласен.
    А пък за началото това е особено притеснително. Ще го обмисля много сериозно.
    Благодаря отново за съветите!
  • Фантастика, верно, Блу!
  • Блу (Blue)
    Това е защото не знам как ще реагира един евентуален издател, ако разбере, че произведението вече е качено цялото в интернет. Нямам никакви притеснения, че някой може да открадне идеята или нещо подобно. Всеки който ми даде координати мога да му пратя "Истинска история" стига да е готов да заплати доста скъпо, а именно, да ми върне откровено мнение за прочетеното Историята е съвсем различна от настоящата и е фантастична, въпреки че името повдежда. Доста фантастична :p
  • Блу (Blue)
    Не съм я качвал никъде. Имах идеята да я направя на книга, но българските издатели са толкова скептично настроени към непознати автори, че ме отказаха изобщо да им я давам. Сега я превеждам на английски. По безумен начин се запознах с поет от Англия, живеещ в България от години. Той превежда българска поезия и книги и взе, че хареса "Истинска история". Ще направим опит с английски издател. Според него си струва да опитаме. Ако и там нищо не се получи, този сайт ми се струва много подходящ да я кача. Обмислям варианта сега да кача само част от "Истинска история" в otkrovenia.com, а ако после има желаещи да я прочетат цялата, да им я пратя.
  • Оскъдните описания също не са за предпочитане. Важно е, да знаете на кои детайли да обърнете повече внимание и на кои не. Не е нужно да ни показвате, всеки път например движенията на героите, когато извършват нещо. Прескачайте понякога във времето, за да стигнете към по съществената част, и обяснете само с няколко изречения какво се е случило в този промеждутък.Според мое мнение текстът трябва да се смали с поне една трета, защото авторите на проза много често са склонни към многословие. Особено в началото на разказа или романа. И затова трябва редакция.
  • Къде можем да прочетем предишната история?
  • Предишната история я разказах без описания. Така и на мен ми харесва повече. Да описваш какво се случва с действия, а не с картини. На много от хората, които я прочетоха им хареса това. Други твърдяха, че е недопустимо. Тук малко смених стила и се опитвам да изграждам картини, за да видя какво ще стане. Явно трябва още да опитвам Но това все пак е едва първия вариант. "Истинска история" я преправях 30 пъти, така че тепърва тук ще има промени. Надявам се повече мнения да получа, за да мога да мисля над тях. Много ти благодаря за твоето мнение. Успех!
  • Сюжетът е много, много интересен. Има наистина някаква тромавост. Сякаш виждаш картината в главата си и ни я описваш? Многото подробности хем я правят по-истинска, хем някак натежават... може би трябва да се опиташ да казваш същите неща, но с по-малко думи.
  • Само началото, да. Предишното ми творение - "Истинска история" излезе 250 страници. Тази още не знам колко ще е. Надявам се на коментари, как тръгва. Кое става, кое не? Благодаря предварително на всички, които си направят труда да пишат.
  • Надявам се, че това е част от историята.
  • Всяка читателска критика е музика за ушите ми.
    Благодаря от сърце!
  • Тъй като разбрах от форума, че искате критика, ето моето скромно мнение:
    Прекалено дълги и ненужни описания на обстановката и действията, които спъват и отегчават читателя и в никакъв случай не придвижват повествованието напред. Диалозите са неубедителни. За вас щеше да е по-лесно да водите повествованието от първо лице, ако не се предвижда то да премине в следващите глави, във всевиждащо.
    Иначе сюжетът изглежда ще да е интересен, някак потайнствен и мистичен.
  • мистериозна история. Интересно разказваш.
Предложения
: ??:??