Нежна душа
Отвори очите си, но не усети вълнение относно предстоящия ден. Честно казано, не усещаше нищо. От много отдавна. Може би понякога, когато спомените връхлитаха внезапно и неочаквано като летен дъжд, усещаше малко гняв, но не полагаше усилия да храни това чувство. Вече всичко беше загубено. Нямаше смисъл от излишни размишления и емоции.
Изправи се тромаво от леглото и погледна през прозореца. Въпреки че беше едва осем часа, слънцето обливаше напористо с топлите си лъчи всичко наоколо. Свали поглед от забързаните хора по улицата и реши, че все пак трябва да се пооправи преди да отиде на работа. Помисли си дали досега ѝ се бе случвало да изпита любопитство относно това как би протекъл денят ѝ. Разбира се, че не. Има ли значение какво ще се случи? Ще се срещне с хора, които вижда всеки ден и нито веднъж по желание. Ще се усмихва дружелюбно и вяло, защото по принцип не беше лош човек, но и нямаше повод за истинска усмивка.
Докато миеше зъбите си в малката, но блестящо чиста и подредена баня, се загледа в огледалото. Боже, как се ненавиждаше. Въпреки красивите черти на лицето, искрящо белите зъби и сини очи, чувстваше отвращение от себе си. Изплю пяната от пастата за зъби в мивката и повдигна кранчето на чешмата нагоре. Остави водата да се стича поне няколко минути. Гледаше спокойно струята, която така методично се спускаше към сифона. Точно, както животът й течеше всеки ден, по един и същи начин, без никакви окраски. Просто си течеше.
Напусна дома си и се запъти за работа. Скъп парфюм, маркови дрехи, спретната прическа. Това е, което дължеше на света. Да даде повод за завист. И никакво място за съмнение, че тялото, облечено в тези дрехи, се чувства комфортно. Че ароматът на парфюма ѝ подсказва за живот, изпълнен с радост и красота.
Вървеше и тактично оглеждаше жените. Някои от тях бяха усмихнати и бодри, облечени семпло, с леко вдигнати нагоре брадички и устремен поглед. Други, с ярки дрехи, запомняща се походка и силен смях. Трети, нежни и вежливи, очакващи смирено следващия ден. Имаше и такива, които бяха толкова невзрачни, че дори не им отделяше секунда внимание. Но със сигурност нямаше по – невзрачна жена от нея. Боже, как им завиждаше. На всяка една от тях, с всичките ѝ качества и недостатъци. Завиждаше за това, че започваха амбициозно деня си, вярвайки в собствения си успех. Всяка навярно си имаше планове, които няма търпение да сподели с най – добрата си приятелка. Щяха да седнат в някое заведение и да се смеят инфантилно на висок глас. Ще си говорят за мъже и тайно ще се надяват, че чуждият е по – недостоен. Ще вървят по улиците сигурни, че поне един човек се е обърнал след тях с ококорени очи, подсвирквайки. Ще си легнат с мисълта, че някой и днес ги е забелязал, а на някои от тях дори сигурно им бе писнало от ухажори. Но на нея не. Тя нямаше нито един ухажор. Нямаше и приятелки. Нямаше и да има. Забърза крачка към работата си и се вгледа в лъснатите, чисто нови обувки. Почти видя образа си в тях и отново се разочарова.
Днес денят беше странен. Рядко ѝ се случваше да си припомня детството. Но днес спомените заваляха като дъжд. Спомни си, когато беше на пет години и се опита да облече една рокля, която майка ѝ бе оплела на куклата на сестра ѝ. Понеже играчката не беше нейна, тя дебнеше моментите, в които нямаше никой наоколо и обличаше роклята. Толкова много ѝ отиваше. Можеше да се гледа по цял ден. Но не се. Не беше нейна. Затова нямаше с кого да сподели радостта си. Ако го направеше, най – много отново да ѝ се скарат, че пипа вещите на сестра си. Лигавата ѝ сестра. Тя получаваше всичко, без дори да го иска. Сестра ѝ беше на седем години и точно беше започнала училище. Цялото внимание беше насочено към нея. „ Трябва да купим тетрадки на Мария. Трябва да ѝ вземем нови дрехи. Трябва да изберем подходяща раница. Мария. Мария. Мария“. Гласовете им още кънтяха в съзнанието ѝ. Ами тя? Ако тя искаше хубави рокли? Ако тя искаше подходяща раница? Както и да е. Тогава беше малка, дори не предполагаше какво ще се случи след това. Нямаше представа, че трябва да носи това бреме в душата си. Че тази тайна, която пазеше толкова години, ще яде бавно и ненаситно душата ѝ. Парче по парче.
Някой прекъсна мислите ѝ и влезе в кабинета. Побърза да си придаде работен вид, като насочи погледа си към компютъра пред нея.
– Здрасти. Докладът готов ли е? – попита равнодушно русата ѝ колежка.
– Да. Кога да го сваля? – отговори ѝ сухо, оглеждайки я от глава до пети. Забеляза, че днес колежката ѝ Мая бе сложила по-къса пола и се чудеше дали на нейната възраст и с тези разширени вени това бе най-подходящия избор за нея. Можеше да избере панталон, който да очертава дългите ѝ, слаби крака, но както й да е.
– Възможно най-бързо – отговори Мая – Директорът иска да го прегледа преди да го изпратим.
Кимна одобрително и видя как вратата се затваря. Докладът ѝ беше готов още вчера, но нарочно не го даде веднага. Така спечели време за други неща. Въпреки че нямаше много разлика дали ще въвежда скучни думи и цифри на компютъра, описващи резултатите на отдела или ще гледа през прозореца, мислейки си колко е жалка. Въпреки че последното ѝ харесваше. Заслужаваше да се самонаказва. Не бе достойна за добър живот. Иначе защо преживява това? Сигурно в миналия си живот е била зла вещица или сериен убиец, а кармата ѝ я следва неотлъчно във всички животи. Животи, изпълнени със самота, болка и страдание. Животи, които ѝ бяха подарени, но не бяха нейни. Не й принадлежаха. Още като тръгна на училище, за разлика от сестра ѝ, тя беше отлъчена. Мария беше харесвана от съучениците и учителите ѝ. Не изпитваше проблем, а дори удоволствие да общува с околните. Но тя ... Тя беше различна. Още тогава усещаше, че нищо не я свързва с тях. Всеки път, когато се опитваше да заговори някое дете, отваряше уста, а после ... нищо. Какво да каже? Каквото ѝ да измисли щеше да е лъжа. Но истината, истината не можеше да каже. Не ѝ се говореше за тъпите игри. Не схващаше грубите им шеги, въпреки че винаги се опитваше да изглежда така сякаш всичко ѝ е ясно. Затова не канеше деца вкъщи. На какво да играят като интересите им не съвпадаха? Майка ѝ само ѝ повтаряше, че трябва да е като сестра си. Да гледа от нея. Да допуска хора до себе си. И тя слушаше. Полагаше неимоверни усилия да бъде като сестра си, но не беше. Никой не предполагаше колко ѝ е трудно. Когато навърши петнадесет години започна да страни още повече от връстниците си. Когато ходеше на училище, чуваше разкази на момичета, които я смущаваха. За срещите им с момчета, за първата им целувка. Как можеше да се включи в тези теми? Та тя един нормален разговор не можеше да започне, камо ли да създаде общи спомени с някого, които после да разказва. Затова рано разбра, че не трябва да се съпротивлява. Пусна се по течението и спря да очаква разбиране. От майка ѝ, от баща ѝ, от когото ѝ да било. Не очакваше да създаде приятелства. Вече и не искаше. Хората бяха странни и с такива като нея се държаха безмилостно. После обаче нещата се промениха. Реши, че може да се пусне по течението, но в друг вид. Щом хората не спечелиха уважението ѝ, не заслужаваха добро отношение. Не заслужаваха истината. Научи се да изглежда така сякаш харесва себе си. Усмихваше се така сякаш има приятели. Говореше така сякаш я интересуваше какво казва. Но отвътре бездната растеше. Чудеше се колко още може да расте.
Работният ден приключи точно в осемнадесет часа. Той мина точно така, както беше очаквала и нищо не вещаеше някаква промяна. Вече се беше запътила към магазина, който се намираше в близост до дома ѝ. Размина се с момиче и момче, хванати за ръка. Вече беше на трийсет и ако не се бе научила да потиска чувствата си и да ги праща в оная бездна, сигурно у нея щеше да се събуди желание и надежда, че някой ден може и тя да намери сродната си душа. Но кой би я обикнал, щом дори собствените ѝ родители се отрекоха от нея? Тя беше утайка. Не заслужаваше да живее. Последният път, когато говори с баща си, той беше прав. Тя беше изрод, недостоен за любов и разбиране. Дълбоко в себе си знаеше, че е добър човек. Искаше да се впише, да бъде част от всичко, което минаваше покрай нея, но не успя. Замисли се какво ли щеше да стане, ако не пазеше тази тайна от света. Понякога непознатите хора проявяват повече разбиране от тези, които са ти най – близки. Но как да стане това? Ако каже истината и преживее отново всичко, което едвам превъзмогна. Крясъците и паниката на баща ѝ, когато я видя. Колкото и да му се молеше да я изслуша, той вече беше взел решение. Каза ѝ, че има само едно дете и то се казва Мария. От тогава не го беше виждала. Минаха петнадесет години. Само Бог бе свидетел как успя да се оправи сама, след като я изгониха от вкъщи. Направи няколко опита за разговор с родителите си, но те категорично ѝ показаха, че вече нямат желание да е част от семейството. Може би видя майка си да бърше сълза от бузата си, когато за последен път прекрачи прага на родния си дом. Но не я спря. Не я прегърна. Вътре в себе си знаеше, че майка ѝ я обичаше и навярно сега съжаляваше за онзи ден, в който послуша мъжа си и остави детето си на улицата. Но това нямаше значение сега.
Стисна челюстите си здраво и се закани да пресече улицата. Усети как едно момиче я загледа и ѝ се усмихва срамежливо. Помисли си, че и тя е объркана, но не колкото нея. Сигурно момичето се впечатли от облеклото и скъпия ѝ часовник. Нормално. В тези дни това е от голямо значение. Ако нямаш пари, трябва да изглежда, че разполагаш с такива или да търсиш мъж, който да ти ги осигури. Момичето бе на не повече от 16 години, въпреки че гримът ѝ придаваше по – суров и възрастен вид. Въпреки всичко това момиче беше късметлийка, не като нея.
Преди да стъпи на бордюра пред магазина, шестото ѝ чувство направо закрещя в нея. Тялото ѝ се стегна, а съзнанието й се шокира. След това чу шум от спирачки и сила, която я повлече на земята. Видя как различни видове обувки се приближават към главата ѝ. Понечи да стане, но не успя. С периферното си зрение долови струйка червена течност и разбра, че най – накрая получи това, което заслужаваше. Жалко за човека, който я бутна. Навярно цял живот щеше да носи в себе си вината за случилото се. Но тя поне се спаси. Погледна скъпия си часовник и съзря за последно лицето си в пукнатия циферблат.
– Помогнете на мъжа! Извикайте линейка! – чу се истерично женски глас.
– Аз съм жена – простена едвам, лежейки на топлия асфалт.
– Човекът е в шок! – провикна се едър мъж, който навярно бе водачът на автомобила, който я удари. Стоеше до главата ѝ и изглежда изобщо не взимаше думите ѝ на сериозно.
– Аз съм жена – повтори си наум, унасяйки се в последния си земен сън.
Болката, която чувстваше от удара, не можеше да се сравни с тази от раните, нанесени от тайната, която пазеше толкова време. Нима има по-голяма болка от това да си невидим за света? Щастливци бяха онези, които можеха да споделят чувствата си с другите и да получат емпатия в замяна. Спомни си роклята, която обличаше като малка. Спомни си как плачеше за всеки несправедливо наказан анимационен герой. Спомни си за всички момичета, с които искаше да бъде приятелка. Всички погледи на момчетата, които разказваха за новите си игрички или компютърни игри, които така и не разбра. Спомни си, когато баща ѝ я видя облечена в рокля. Очите му показваха такова разочарование, такава ненавист. Малкото му момче, което той нямаше търпение да възпита като силен и справедлив мъж, беше облечено с рокля. Спомни си това, което последва, силните удари от едрите му ръце и думите, които режеха сърцето ѝ на малки парченца. Да, роди се мъж, но в душата си беше жена. С всички емоции, съпътстващи характера ѝ, с всички трепети и вълнения, които прилягаха на едно момиче, на една дама. Никога не успя да се почувства красива, желана и обичана. Никога не си пусна коса, не си направи прическа, маникюр, не посмя да покаже на хората колко красива може да бъде. Беше красив, добре сложен мъж. Тялото, с което ѝ бе отредено да дойде на този свят, бе нейното наказание. Толкова ироничен е животът.
Тялото ѝ се отпусна, когато чу сирените на линейката. „ Аз съм жена, но никой не ме разбра“. Затвори клепачите си и напусна тялото, което не ѝ принадлежеше.
© Симона Богданска Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Избягвам да философствам много в този сайт, но тук засегна тема, която ми е доста близка, а пък съм откровен човек, поне се опитвам, де, и не мога да не ти отговоря отново. Рядко споделям и професията си, защото хората са предубени и донякъде имат право, но от 6 години работя в полицията и съм срещала много жени, които са в описаното от теб положение. В тази среда също има доста амбициозни жени, които са плащали доста висока цена, чисто психически, за да са добри в работата си и наравно с мъжете, но много рядко получават нужното уважение, което им създава комплекси ( въпреки че за мен лично амбицията донякъде също е комплекс) и се превръщат в хищници, които нямат граници. Това се отразява на семейния им живот и накрая са нито уважавани началници, нито обични съпруги. Разбира се, винаги има изключения! Много добра идея ми даде за размисъл, дано успея да напиша нещо.
-
Много съм доволен, че откликна. Наблюдавал съм (по силата на обстоятелства извън мой контрол) работата на страхотни жени - университетски преподаватели, на невероятни добри експерти (истински) в администрацията на всякакви нива, но наричани пренебрежително "чиновници", виждал съм как те сами са се подценявали и как впоследствие са излизали от това състояние, виждал съм как "началници" от моя, мъжки пол, са тъпкали такива жени. Но не е интересна нашата, мъжка гледна точка. Затова, ако дойде вдъхновение, може би ще видим и прочетем разказ.
-
Ех, жена съм, надявам се си личи понякога :D И така се възприемам, де, но - да, интересна тема, но и много деликатна. Жените са доста многолики и да опиша психологическите им колебания и комплекси, ми се струва доста трудно, трябва да помисля за някои открояващи се, които можем някак да сложим под общ знаменател. Нали знаеш като кажеш на една жена, че прилича на друга, било то в коплексите си, как ще се засегне :D Станах многословна, но ще помисля върху темата, пък да видим ще излезе ли разказ от цялата работа.
-
Психологическите колебания и комплексите на една истинска жена (ако авторът е жена) са много интересна тема, мисля.
-
Разбирам те "безжичен". Между другото, това беше първият ми опит за разказ. Имаше някакъв конкурс със зададена тема " Женски трагичен образ". Честно казано, ако не беше така зададена темата, може би този разказ, с този сюжет, нямаше да съществува. Но тогава си помислих какво по-лошо от това, ако не може да изживееш изкуството да си жена, а го искаш с цялото си сърце и душа. Не съм защитник на модата, която, за съжаление, все повече се утвърждава и при младите, но пък искрено съжалявам онези, които се раждат в тела, които не усещат и не приемат за свои. Благодаря ти за интереса и коментара, дано скоро се вдъхновя от нещо и напиша разказ! По-лесно ми е, ако има зададена тема, иначе ще се колебая между 100 и накрая нищо няма да напиша :D
-
Добре разказано. Но не симпатизирам на темата изобщо и винаги съм го казвал. Да, сега са модерни т.н. "политкоректни" неща, опити за доминация на малцинствените групи от всякакъв характер над мнозинствата и т.н. Няма как нито да станат по-близки до мен, нито да ме откажат да казвам каквото мисля. Иначе е факт - добре и интелигентно разказано. Бих искал да видя (ако авторът иска и има желание, разбира се) други разкази, третиращи и други теми.
-
Благодаря ти за отделеното време, Иване, както и за споделеното мнение!
-
Браво, Симона! Увлекателен разказ, с психологичен оттенък! Поздравления!
-
Жалко, че не съм сладкодумна, колкото теб, за да изразя емоциите, които ми създаваш! Поздрави и една голяяяяяма усмивка!
-
Симона, впечатлена съм от уменията ти на разказвач! Всичко е така добре дозирано и примерено! Успяваш да ни поднесеш неочакван финал, силен и впечатляващ! Браво, миличка! ❤️
-
Лидия, благодаря, че си отделила време и за двата ми разказа и не по-малко за изказаното мнение и високи оценки! Поздрави!
-
Отново интересна и злободневна тема и добре представена. Поздравления!
-
Благодаря ти, Галя!
-
Много добре замислен и написан разказ! Поздравления, Симона!
-
Благодаря, Ангелче, от думите ти и на мен ми пораснаха крила!
-
Поздрави, Стойчо!
-
Добре дошла, Симона!
-
Много се радвам, че разказът ви е харесал и докоснал по някакъв начин. Благодарности за топлото посрещане!
-
Много интересен разказ!
-
Впечатляващ дебют! Поздравления!
-
Благодаря ви!
-
Много емоционално написано и достатъчно достоверно. Хубав разказ! Това са едни от най-тъжните души на тази земя...
-
Благодаря ти, Мартин!
-
Много добре написан разказ.
Хареса ми. -
Няма защо, аз ти благодаря.
-
Силвия, благодаря ти за хубавите думи! За мен означават много!
-
Отлична психология, разказа звучи логично и закономерно и затова е толкова убедителен и добър. Прочетох с притаен дъх и се надявам да те чета отново. Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
