Не, не е правилно да си мислим, че Габи нямаше спомени. Напротив! Всеки атом от тялото ù съхраняваше в себе си ценна информация за нейния живот. Все пак тя не страдаше от Алцхаймер, а от биполярно разстройство. Тя пазеше всички спомени дълбоко в себе си, но някак си не можеше да ги показва. Тя не умееше да изразява правилно емоциите си, не знаеше как да покаже на света около нея, че има свои мисли и тревоги. Нямаше представа как да постъпи, когато усети болка, нито как да предотврати появата ù. И противно на убежденията на баща ù, тя осъзнаваше всичко случващо се. Той нямаше представа колко я наранява с отвратителното си поведение. А Габриела попиваше всяка негова дума, следеше всеки негов жест, наблюдаваше го, изучаваше изражението му, дори следеше стъпките му. Тя ясно виждаше промяната в него, макар да не знаеше как точно да я дефинира.

   Габи вървеше напред, без да влага мисъл в това, което прави. Крачеше безцелно из измисления си свят и не следваше никаква посока, просто вървеше. Опитваше се да осъзнае защо нейният татко се държеше толкова безскрупулно и безсърдечно с нея.

   Усещаше как защитната обвивка около малкото ù сърчице се разкъсва бавно, а отвътре хиляди ужасяващи емоции заплашваха да се разхвърчат из цялото ù тяло. Чувстваше как постепенно разкъсаната дупка се уголемява, с нея растеше и болката в гърдите ù. Светът ù заплашваше да се срине върху нейното гърчещото се подсъзнание. По цялото ù тяло пълзяха тръпки, които, непонятно за нея, я караха да изпитва още по–голяма болка.

   Горкото момиче се почувства толкова беззащитно и нежелано, че вече не виждаше смисъл да се връща вкъщи. Тя побягна с всичка сила напред, потапяйки се в същия този нейн свят, отново без посока, но този път с цел. Едничката ù цел бе да избяга възможно най–далече.