И какво чудно нещо е човекът. Докато ги блъскахме и сечахме поганците, и ония се пребиваха с писъци надолу, мене ми подобяваха на чували, пълни с жито, тръснати на вършилото от работния народ. Ето за това си мислех – за жетва и вършитба и за богат урожай, докле невред цвърчеше кръв и пръскаше преизобилно. А смъртните крясъци на турците ги чувах като ония безкрайни и протяжни песни на девойките из полето, превили гръб над хляба със сърповете си... Песни вместо викове и сърпове вместо ножове – това виждах и чувах. Ще речете побъркал съм се. Не е лъжа. Не знам някой да не би се побъркал на мое място. И си мислех още за Шуна. Чародейката. Милата ми. Ех Шуно, Шуно, колко си далече, на другия край на света чак. Като разбереш как сме свършили, дали най-после сълза ще се появи на очите ти? Не за мене, кой съм аз, та някой да ме жали? Сам. И жив, и умрял, все едно – сам, сам... Не за мене, но за Димо не би ли се разплакала, вещице? За Димо Сирак? И за него не би, знам. А го обичаш. Да обичаш ум ...