„Колко е хубаво да си говориш с мислите в леглото по пижама? – премина през главата на момичето, след поредния „автоматичен залп” от изнизали се пачки* на мисловни картини и настъпилата временна тишина на бойното умствено поле.

      Навън есенният дъжд барабанеше по желязното покритие на навеса, водата се удряше като разбесняла се водна самодива в, и така разхлабеното, изпожулено стъкло на прозореца. Вятърът беше безмилостен играч в природните „залагания” на оцеляващ, умиращ и израстващ. Струваше и се, като че ли стихиите отвън играеха на „три –пет -осем”, но картите бяха раздадени от грешната страна. Момичето се разсмя. Силният мелодичен глас прокънтя в почти празната, но чиста стая. Стените бяха белосани с боя на варова основа. Русенското легло с два поостарели дюшека, поставени един върху друг, поради разслабеността на пружината, заскърца от силата на трепкащото от въздушната кънтяща струя, тяло. Смееше се от сърце! Тя винаги се смееше така, просто защото тези моменти на чист и непокорен смях, бяха твърде малко в живота и. Сарказмът и реалността бяха завладели нейното ежедневие, бяха се насадили в личността и за постоянно „гостенско” и си правеха парти с всичките и добри намерения. Беше нужно малко, много малко, за да се отключи стихийността им. Коричката от „шантавост”, която сълза по сълза беше изградила беше още твърде чуплива и крехка. Въпреки обаче неканените гости, Добротата не си отиваше – тя се мушкаше ту в тесните пролуки на нерегламентираните сметища на добрите, стойностни и изпълнени с искреност, но твърде бързо попарени мисли, или с цялата си прелест се вмъкваше в залата на душевните терзания, и чукаше по някоя от туптящите камери на сърцето, обичайки да казва най-нагло:

   - Отвори ми! Не смей да се затваряш! Виж само, колко прекрасно, интересно и несъвършено-съвършено е всичко!

„ Е, нахална си е тази Доброта! Ама няма гонене – зла като троскот, тя се впива още по надълбоко.” – си мислеше Елена.

    Елена. Това беше обикновеното име на обикновеното човешко същество, седящо по турски, като насадена квачка в гнездо върху леко потъналото старо русенско легло, в бялата с голи високи стени стая с врата, стар шкаф, два разкривени стола, нов и чист, оцветен в зелено и пурпурно, жакардов килим от времето на пенсионирането на някоя баба, но изумително запазил се през годините в старата ракла. Сега той освежаваше „болничната” атмосфера в полупразната, като недовършен, необзаведен дом стая на момичето. Прозорецът нямаше перде. Само едно найлоново въже, бял сезал, беше опънат на два пирона и на него прилежно с неравен, но  хубав бод бяха нанизани две шарени завески. Бяла амбалажна хартия беше залепена до половината на стъклата, колкото вечер през прозиращите завеси да не се вижда на светлината.

    Влажната коса на  Елена беше завита с избеляла кърпа. Не, че имаше много коса. Точно преди учебната година реши, че е по-добре да я остриже късо и да изпробва блондора останал от фризьорските разкрасявания на една съседка, която така и така беше решила, че ще го хвърли. Е, получи се „страшно” – беше като онези албиноси – с бяло-румена кожа, пепелно руси вежди и пшенично до бяло късо подстригана коса. Само очите и светеха в наситеността на морският лазур на фона на тази невероятна, но приемлива външност. „Като патиланка съм. Какво толкова?!Така и така си ме вземат за такава – поне да отговарям на търсенето.” - и Ленка сама се засмя на шегата си.

Бележникът беше разтворен пред нея и тя с някаква милост, с някаква жажда прокарваше пръст върху написаната разкривена единица за „мнимото преписване”, което всъщност беше „помощно подсказване”. Каква оценка само!? Това „лош” в бележника пълнеше очите и със солени сълзи, ала лицето и сияеше, леко зачервило в розово нежните и бузи. Сърцето и тропаше немирно и весело: „ Най-после, като тях?” Това ли беше? Това ли беше ключето за сърцата на другите?! Та, то било лесно! Просто е трябвало да получи най-лошата от всички оценки. Е, не и пречеше, че на класната по литература има лош едно. Напротив - сега това я караше да се усмихва. Нямаше вече да учи правилата – каквото това. А съучениците и вече говореха по често с нея, някак се усещаше промяната на отношението им към „високомерната беднячка”, стояща на най-ниските стъпала на социалната принадлежност и граждански статус. Учителката и - страхотна жена – мила, умна и одухотворена, намираща начин да държи в постоянен интерес съзнанията на 32 седмокласника с различна степен на личностна разбираемост за  литературните анализи на творчески стремежи на непознати и далечни хора, се беше възмутила.  Дори не искаше да и пише оценката, а да я накара да направи още един път класната, но когато прецени тя. Елена нямаше против, стига да и пишеха оценката в бележника. Всъщност тя не пишеше теми предварително, но знаейки, че момичето до нея, кротко и скромно, което нито веднъж не и се беше подиграло имаше затруднения с ученето и четенето, реши, че няколко развити теми щяха да помогнат. И поставила под чина листовете, с които обясняваше на междучасието, Елена напълно забрави за тях в момента, в който учителката написа темата на дъската – "Немили-недраги" на Иван Вазов. Просто тогава ръката я засърбя и полетя из редовете пишейки с химикала толкова много неща…

Колко щастлива се чувстваше в сивото и бедно свое несъществуване… да открие начин да бъде по- обикновена и разбираема за другите. „Щастието нямаше нужда от фанфари, а от зрънце топлина.” – това си мислеше момичето, сграбчило бележника и гушнало го до гърдите си – там където биеше малкото сърце.

      Елена обичаше своето „пижамено” време, такова, каквото беше настъпило точно сега в сумрака на есенната студена и дъждовна привечер. Заслушана в природните шумове тя пускаше на свобода цялото си същество. Най –вече, често и се случваше да си мисли, че приказките бяха тотално объркани. Разказвачите им сигурно бяха или слепи, или пияни и чуваха само изкривените звуци на картинната приказност.  Защо Злата кралица искаше да отрови Снежанка, като имаше обичта на краля и беше красива? Нямаше ли да е по-хубаво да станат приятелки и да си живеят щастливо като семейство? На кого му трябваше да е най-красивият на света?! Това не беше никак разумно и практично. И това огледало! Така ли не можаха да го направят да показва щастието, заобикалящо хората, а не кой бил най-красивият?! Едно огледало може ли да казва кой е най-красив и кой не?          Струваше и се объркана историята и за „Малката кибритопродавачка”. Не можеше ли някой от къщите, където имаше семейства и повече храна по масите да излезе и да и даде едно старо палто, дори и закърпено, обувки - здрави, но стари, също бяха добре дошли. И малко храна – каквато и да е. Нищо повече. Това не струваше много, нали? Хората така и така, складираха непотребно толкова неща, даже имаше съученичка, която не помнеше кога си е купила една тениска, чисто нова, но била от две години – значи за парцали за бърсане на прозорци. Ако двама или трима от гражданите живеещи в осветените си домове, бяха решили да дадат излишното на момичето отвън – то щеше да е живо. Всъщност, дали му се искаше да е живо? Да, добрите, влажни очи не лъжеха – те мечтаеха и живееха с доброто.Значи - обичаха живота.

     А и онзи малък принц. Не го харесваше този принц  - твърде рус, твърде нежен и твърде идеален, а всъщност самотен изследовател на странни астероиди с още по-странни притежатели. Нито се захласваше по планетата му и по розата, която той така обичаше. Капризна роза! Едно цвете с тъпи бодли, невиждащо доброто у принца. Приличаше и също като капризните и съученици в класа – те винаги възприемаха нейната доброта за подмазване, мълчаливостта и - за съгласие, усмивката с която приемаше всеки и топлите искрени думи, които винаги намираше в сърцето си - за някаква роля, а знанията, които имаше за живота, възприемаха за начин да надига нос и да ги гледа от високо, като някаква Круела „Злобил”.  Май от цялата история за малкият принц, харесваше най-вече лисицата, ако беше лисица с тези дълги интересни уши…

      Младата жена се събуди. С отварянето на очите, тя заби поглед в тавана и изведнъж седна. Огледа се сякаш не знаеше къде се намира. Знаеше ли? Разбира се, че знаеше – беше си у дома. Тя се усмихна и отново легна. Опъна се, преметна кракът си върху облегалката на дивана и със сънливи още очи проследи как крачолът на бонбонено-розовата и пижама се смъкна почти до коляното. Разсмя се. Не – лисиците нямаха такъв цвят! Все пак вече харесваше малко повече Малкият принц. Може би много малко повече.А, може би кой знае… Все още си задаваше същите въпроси за объркаността на приказките, макар да знаеше отговорите. Но пак ги задаваше и пак търсеше да получи дори един различен отговор. "Хората не обичат умните и различните, мила, те обичат да са на пиедестал и да се отнасят с тях като с римски императори." -порасналата Елена се усмихна нежно на момичето. Да, все още не си падаше по бляскавите неща, огледалата, които казваха кой е най-красив и смахнатото желание на Круела Девил да има палто от далматинци. Харесваше красивото, но погледът и само миг се задържаше върху лъскавите коли, златните колиета или невъзможно неудобните за носене високи скъпи обувки. Не. Тя обожаваше различното, защото то беше най-практично и тогава обикновеното изглеждаше още по достижимо, а необикновеното - наситено живо. И ако сега можеше да възприеме, че малкият принц е един вид детското въображение и човешката фантазия, все още мислеше, че разказвачите са объркали при писането на приказките. Например в нея винаги бяха живели две палави вещици и като сиамски близначки тя ги беше кръстила – Немила и Недрага. Тези две патиланки- калпазанки, често летяха из дебрите на същността и, и създаваха интересни пакости от мисли. Само че Добротата така и не беше спряла да се мушка през процепите и да намира двете немирнички и в най-трудно достъпните им скривалища. А, когато Добротата се намесеше Немила и Недрага с някаква охота и показваха онези тъжни пламъци в погледите и сърцата на хората, които те виждаха, защото там имаше други немили-недраги, които страдаха.