Ах, гадно време, леко мрачно, духа вятър, а уж трябва да е весело и празнично. Къде ти празник, че и романтичен. Да, проклетият Свети Валентин! Е, донякъде ми харесва, жестове, глезотийки, ама айде да не прекаляваме. Има и самотни хора, на които би им станало тъпичко, разминавайки се на всеки две крачки с целуващи се и прегръщащи се двойки. Аз не съм нито от едните, нито от другите, някак все ми е тая. А и съм карък, скъсах с гаджето преди 2 месеца, та сега няма да получа букети и плюшки... Е, нищо де, получих нещо по-интересно.

 Та на този същия ден бях на работа. Останах до късно в офиса. Като излязох навън, миришеше на дъжд - много приятно нещо, реших да походя до някъде и по-нататък да си повикам такси. Градът е голям, но беше по-пуст от обикновено. Нормално, почти 8 часа, повечето хора или са на някое изискано място, или си се натискат вкъщи. Беше тихо, единствените звуци бяха от минаващите автомобили. Всичко беше затворено, само от някои ресторантчета светеше и си чуваха ретро-фолк песни. Не ми се прибираше, миризмата на дъжд ме освежаваше. Тръгнах по една пресечка, през която преди на бях минавала. Беше с павета, някакво затънтено кварталче. Ако някой от близките ми знаеше какво правя, щеше здраво да ме нахока. "Стъмнява се, прибирай се само по светли и оживени пътища!" гласът на майка ми прокънтя в съзнанието ми. Леко се усмихнах. Една силна гръмотевица разсея мислите ми. Май беше време да повикам такси, скоро щеше отново да завали. Но къде да го повикам?! Не знаех къде съм. На няколко метра нещо светеше. Помислих си, че е магазинче или някаква малка кръчма. За второто познах. Беше някакво квартално заведение. Реших да вляза, да попитам къде съм и да си повикам превоз. Когато отворих вратата вътре беше почти празно. Освен сервитьорът зад плота, имаше един възрастен мъж заедно със съпругата си, предполагам. Беше чисто, малко, някак уютно. Тръгнах към момчето с престилка, подпрях се на бара и се усмихнах.
- Добър вечер. Леко се загубих... Бихте ли ми казали къде точно се намирам? - попитах го и направих неловка физиономия.
- Добра да е. - той топло се усмихна и скъса едно листче от тефтера си.
Започна да записва адреса. Забелязах, че е доста млад. Стана ми тъжно - младо, хубаво момче, а забутано на такова място.
- Заповядайте. Мога ли да ви помогна с нещо друго? - той ми подаде хартийката.
- Не, много благодаря. Лека вечер. - аз се обърнах и тръгнах с лека крачка.
В единия ъгъл седеше млад, добре сложен мъж. Беше подпрял лакти на масата, а в ръцете си държеше чаша червено вино. Странно, че не го забелязах когато влизах. Той беше вперил очи в мен. Притесних се от безизразния му и втренчен поглед и изпуснах телефона, който тъкмо бях извадила от чантата си. Беше тихо и когато скъпият телефон се трясна на пода, тази тишина се срина. Сега освен странния мъж и момчето, възрастната двойка също ме зяпаше. Мамка му. Колко съм непохватна. Наведох се, взех капака и батерията. Изправих се, сглобих телефона и с бърза крачка тръгнах към вратата.
- Развали ли се?
Обърнах се. Мъжът говореше на мен.
- Не, всичко е наред.
- Радвам се. Тия телефончета са скъпи, жалко би било.
- Така е, доста се изръсих за него.
- О, нима си го купила сама?! - изглеждаше доста учуден.
- Да, какво странно има в това? - каза аз твърдо и и го изгледах смръщено.
- Знам ли... вие, момичетата, предпочитате някой богат приятел да ви купува глезотийките и да отговаря на прищевките ви.
- В голяма заблуда си! - аз се ядосах и леко се завъртях, да отворя вратата.
- Така ли? Като си толкова умна, я ела да ми разясниш нещата.
- Никакъв проблем! Обичам да просветлявам заблудените и грешащите. - пуснах дръжката на вратата и тръгнах към масата.
Боже, защо го направих?! Досега щях да съм си тръгнала 300 пъти!

- Давай тогава. - той говореше тихо и спокойно.
Аз седнах и леко се облегнах назад, здраво стискайки чантата си.
- С цялото си сърце се дразня на такива като теб! Не можеш да имаш такова мнение за хората.
- Не за хората, миличка! А за жените.
- Ха! Ама ти си много остроумен, а? Я сподели к'ви са ти доводите?
- Не го казвам само аз. Всички го знаят, всички го говорят, то е очевидно. Даже и по телевизията ги дават.
- А, ясно. Гледал си предавания, чул си някой нещастник да говори на тая тема и айде - всички жени са материалистки!
- Не само, миличка.
- Не съм ти миличка! - казах грубо аз, по принцип съм мил човек, но тоя кретен ме вбеси.
- Защо се нервиш сега? - попита той спокойно - И стига стиска тая чанта, ще я скъсаш, после къде ще прибереш скъпата джаджа...
Аз, ако бях на себе си, нямаше да я пусна, защото съм инат, но сега... нещо ми стана и го послушах. Закачих чантата на стола, та дори си свалих и палтото.
- О, явно ще поостанеш още, а? Денис, донеси вино на жената, бе моето момче! - извика той.
- Какво да е? - чух гласа на сервитьора.
Мъжът до мен, ме погледна въпросително.
- Бяло. - казах тихо аз.
- Бяло! - извика пак той и се умълча.
През това време имах възможността да огледам доста добре. Всъщност беше симпатичен, с еднодневна брада, тъмна коса и очи. Сигурно беше на около 25. След минутка момчето ми донесе виното и внимателно го постави на масата.
- Благодаря. - казах аз.
- Докъде бяхме стигнали? - каза непознатият и ме погледна право в очите.
- Ти кажи, очевидно имаш някакъв проблем. - отвърнах му директно.
- Проблем? Не! По-скоро съм любопитен.
- И кое ти е толкова любопитно?

- Защо жените сте такива материалистки?

- Виж к'во! Парите са много важно нещо. Да, не купуват щастие, любов, ама айде да те видим колко ще си щастлив, ако тънеш в мизерия и се чудиш как да свържеш двата края. Проблемът е, че много от жените се поувличат в материалното и забравят за всичко останало.

- Е, това е! Нали и аз това ти казвам.

- Не, ти разсъждаваш така за всички жени, което е абсурдно.

- Просто съм си патил, не от една, не от две.

Аз замълчах.

- Така като те гледам - продължи той - хубава си, добре облечена, едва ли парите не те блазнят.

Този мъж ме вбесяваше, колко пъти трябваше да му обяснявам едно и също?! Отпих голяма глътка от виното и го погледнах.

- Всеки се блазни от парите. Просто не трябва да се прекалява.

- А ако ти кажа, че притежавам огромно състояние...

- Харчи си го със здраве.

- А ако ти кажа, че доста те харесах още откакто влезе.

- Това е твое право, много хора ме харесват.

- Мисля, че много добре знаеш какво се опитвам да кажа.

Вдигнах чашата изпих цялото съдържание и шумно я поставих на масата.

- Ти май си се взел на сериозно, а?

- Виж, мисля, че си умно момиче и вътрешно знаеш, че съм прав по отношение на парите. В момента споря с теб и упорствам, тъй като наистина ми харесваш. Аз не съм лош човек.

- Не съм казала, че си лош. Но май си глупав, или поне се правиш.

- Виж, ти май не ме разбра. Да имаш приятел или дори познат като мен, би било много полезно за теб. Най-малкото е, че аз съм много интересен човек, ако не искаш да се възползваш от другите ми възможности. Мога да направя много за теб, но не и ако не го искаш, разбира се...

- Не го искам! - каза сухо аз мушнах скоростно палтото си и излязох.

Вече валеше, беше още по-мрачно от преди, студено и ветровито. Мамка му! Нямам чадър. Тръгнах интуитивно наляво, без да знам защо. Дъждът беше ужасно силен. Трябваше веднага да звънна на някое такси. Не, отказах се. Бях бясна, този непознат идиот ме изкара от нерви. За кой се мислеше? Би ми бил много полезен, дрън дрън.

- Ей! - чух глас след себе си.

Да, същият онзи глас, който ме влуди преди малко.

- Ти да не ме следиш, разкарай се!

- Не те следя. Забрави си чантата.

Аз застинах и спрях на място. Пълна глупачка. Много съм зле. Той се приближи и ми подаде чантата. Аз я дръпнах бързо и тръгнах.

- Вали силно. Да ти повикам ли такси?

- И сама мога. - аз продължих да вървя, а той - след мен.

- Добре ли си? - извика той.

Спрях се и се обърнах към него.

- Ти луд ли си, бе?! Остави ме и се махай.

- Не мога...

Погледнах го вбесено.

- Не е заради теб, къщата ми е в същата посока.

- Тъпак. - думите се изплъзнаха от устата ми.

- Моля?

- Чу ме! - блещулевех глупости, а трябваше да си вървя.

- Май те обидих...

- А, не, бе!

- Съжалявам, виж, аз просто се шегувах. Нито имах намерение да ти предлагам нещо неприлично, нито да ти плащам, нито нищо.

Аз мълчах и той продължи:

- Просто ми беше кофти, приятелката ми ме заряза, защото не можах да си позволя да ù купя скъпи подаръци за празника...

- И реши да си го изкараш на мен? - казах меко аз.

- Май да.

Май взех да му съчувствам и го погледнах леко тъжно.

- Е, аз малко те обидих, извинявай. - казах аз.

- Не, няма за какво, заслужих си го.

- Е, аз ще си повикам такси. Лека вечер. - тръгнах без да чакам да ми отвърне и зарових в чантата за онова листче с адреса. Дъждът продължаваше да ме тормози, бях чисто мокра. Изведнъж една ръка се спря на рамото ми, обърна ме и ме притисна в себе си.

- Какво правиш? - казах едва-едва аз.

Той сложи пръст на устните ми. Потрепнах. След това обхвана лицето ми с ръце и подпря главата си до моята. Усещах дъхът му. Затворих очи и леко разтворих устни. Исках да ме целуне, много исках. Но той не го направи. Бях като малко момиченце в големите му обятия. Той хвана ръката ми, стискаше я силно. Тръгна по тясната уличка и ме дърпаше със себе си. Къде ме водеше? Не знаех, следвах го като беззащитно дете. Правех глупост, след глупост. Малка, обезлюдена улица, посред нощ, с непознат, че за капак и тоя скапан дъжд.

Той спря пред някаква къща. Отключи и влязохме вътре, без да кажем и дума, и без да изпуска ръката ми. Вътре беше доста топло. Преобладаваше кафявата гама. Огромен диван, плазма и голяма библиотека. О, любимите ми неща - книги и телевизия! Той ме поведе към една друга стая. Отвори вратата, вътре беше почти празно, имаше само огромно легло и гардероб с огледални врати. О, ама това беше спалнята му, защо ме води тук. Да не би да иска да спи с мен? Дано да е така! Боже, това аз ли си го помислих?! Засрамих се от себе си. Той пусна ръката ми. След това свали якето си и го хвърли на ръба на леглото, но то изпада на земята. После постави ръцете си на раменете ми и ги плъзна надолу, пръстите му докосваха моите.

- Честит Свети Валентин! - каза той.

След това отново обхвана лицето ми с длани. Бях със затворени очи, очаквах го. И той най-накрая го направи - целуна ме. Беше нежна, мека целувка. Устните му рисуваха върху моите, беше много бавно, страстно. Той отметна косата ми и започна да целува врата ми, чух се как тихо простенах. Той разкопча мокрото ми палто и то се свлече на пода. Зае се отново с устните ми, докато обхождаше с пръсти гърба ми. Притиснах се силно към него, чувствах се толкова... добре в прегръдките му. Изведнъж нещата се забързаха. Толкова много го исках, мъж който въобще не познавах беше подчинил тялото и емоциите ми. Той пъхна едната си ръка под блузата ми и се опита да разкопчее сутиена ми, а с другата галеше кестенявата ми коса, целувайки ме. Тогава аз се засмях и леко се отдръпнах.

- Нека ти помогна. - сама разкопчах сутиена си, издърпах го изпод блузата и го пуснах на пода.

Той седна на леглото и ме наблюдаваше. Аз се приближих, целунах го и свалих тениската му. Имаше страхотно оформено тяло. Прокарах пръст по корема му и надолу към копчето и ципа на дънките му. Бързо ги смъкнах, избутах го и се настаних върху него. Усетих цялото му мъжество под себе си. Той се остави да бъде целуван, но за кратко. Преобърна ме, мушна ръце бод бежовата ми блуза и аз извих гръб.

- Така е хубаво, нали... - каза той нежно.

Свали блузата ми и обхвана гърдите ми с ръце. Забелязах усмивката му. Той целуваше нежно корема ми, спусна се надолу, събу дънките ми и прокара пръст по бельото ми. Изпънах се като струна. Той се заигра там, но не изтрая много и свали бельото ми. Останах чисто гола пред погледа му. Той се усмихна, аз го придърпах и го целунах бясно. Исках да бъде мой. Сега, веднага! Плъзнах ръка надолу почуствах твърдината му през боксерките. Той захапа устната ми, което означаваше, че не само аз тръпна в очакване. Той свали боксерките. Докосна ме, проникна с пръст в мен. Усети, че горя. Хвана малкия си приятел и го доближи до мен.

- Давай! - извиках аз.

Той ме послуша и се сля с мен. Аз извиках пак. И пак и пак. Той го правеше отново и отново. Енергиите ни обливаха стаята. Виковете ми пронизваха тишината. След всичката тази лудост и двама експлодирахме. Той дишаше тежко. Отпусна се и легна до мен. Прокара пръсти по лицето ми, наведе се и ме целуна нежно. След това заспа. Когато се уверих, че спи дълбоко, станах тихо, облякох се, пооправих разрошената си коса, доколкото можех и се обърнах да го видя за последно. Стори ми се ужасно красив. Усмихнах се.

- Честит Свети Валентин... - прошепнах аз и си тръгнах.