Беше ден четиринадесети от година 7525, или поне той ми каза така. Още твърде рано сутринта, щом отворих очи и посегнах към телефона си, забелязах, че той ми е писал през нощта. Съобщението му гласеше следното:

     „Боряна, чедо мое, изпитвам небивала нужда да те срещна. Моето време приключва,

      имам нужда да видя очите ти за последно.“.

          Не обичах да се обръща към мен по този начин. Той често се вживяваше в ролята на свещеник, а понякога ме депресираше твърде много. Разбира се, не можех да го укорявам за нищо. Ние се познавахме цели пет години, макар през първите три, нашето познанство да беше единствено и само виртуално. Дори, първата ни година приятелство беше всичко на всичко, две седмици. Той ме депресираше и аз го блокирах в социалната мрежа. Седмици по-късно той ми изпрати съобщение по един необичаен начин. Месеци наред се страхувах да отворя това писмо, но в края на краищата събрах сила, и го направих. Оттогава разбрах, че той е човек, на когото мога да разчитам и от когото имам нужда в живота си. Макар и твърде студен в дадени мигове, той се отнасяше към мен като роднина и ме приемаше като част от семейството си, каквото всъщност той нямаше, или поне не говореше за него.

          Щом прочетох съобщението му, аз бързо се нагласих и тръгнах към дома му. Щом отворих вратата извиках името му, но той не отговори. Започнах да проверявам в стаите и накрая го намерих. Лежеше безмълвно на леглото си и гледаше тавана. Обърнах се към него с думите:

          - Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо?

          Той отвърна:

          - Не, дъще. Исках да те видя. Трябва да ти кажа някои неща, а освен това, спомни си, че преди пет години говорихме за разходка .... Е, сега не сме в града, за който говорихме, но това не пречи да се поразходим.

          Раздразнена отвърнах:

          - Стига! Не ме наричай така! Дъщеря ли съм ти?

          - Всички на този свят сме членове на...

          - Не! Не! Не! Стига! Стига! Стига! Недей започвай пак с твоите попщини! Да знаеш, че днес ще черпиш ти! Все пак ме извика, а аз може би съм имала други планове...

         Той се засмя и отвърна:

         - Добре, почерпката е от мен. Извинявай, ако съм объркал графика ти...

         - Не, не си... - отвърнах му, загледана към пода и продължих - Впрочем, ти винаги ли лежиш и/или спиш с дрехите си?

         - Винаги!

         - Но защо? Месец септември е. Все още не е студено...

         - Мисля, че неносенето на одежди подобава повече на дивите зверове отколкото на хората.

         Погледнах го на криво и се конфронтирах с него:

         - Намекваш ли нещо?

         Той ме погледна сериозно и отвърна сурово:

         - Не зная за какво говориш.

         След тези си думи той скочи от леглото, потърси медальона върху шкафчето си и си го постави. Миг след това се усмихна и каза:

         - Хайде, да вървим!

         Излязохме и се забавлявахме. Мъчно бих могла да намеря думи, с които да опиша отношението му към мен през този ден. Никога преди не е бил толкова мил и същевременно толкова словоохотлив. Направи ми впечатление единствено фактът, че той избягваше да говори за бъдещето си. Това ме притисни. Още щом се запознахме, преди 5 години, това беше любимата му тема и постоянно си задавахме въпроси: „Какво би било ако... ?“. Опитвах се да не обръщам внимание на тази негова странност, но това беше трудно. Той се усмихваше, но в очите му се четеше някакво странно чувство.

          След известно време седнахме на една пейка в парка. Изведнъж задуха слаб вятър, а хората наоколо изчезнаха. Той погледна към мен и стисна ръката ми. Чувствах се прикована. Започнах да виждам как жълти снопове светлина се отделят от тялото му. Той стисна сърцето си, а мимиките му подсказваха, че се бори с някаква физическа болка. В миг жълтата светлина, която струеше от тялото започна да пулсира.

         - Не се страхувай... - каза ми той, обзет от болка. - Това е просто аурата ми. - след миг се отпусна и продължи – Зная, че не можеш да мръднеш, но бъди сигурна, че не искам да ти сторя нищо. Искам да се сбогувам с теб.

         Аурата му, както я нарече той, престана да свети, ветровете спряха да веят и имах чувството, че всичко наоколо блести. Не можех да разбера дали прекрасните краски, които се носеха из въздуха бяха действителни или плод на моята фантазия. Той продължи да ми говори:

         - Янче, чедо мое (аз ненавиждах този негов навик да се обръща към мен така), благодаря ти за всички светли мигове, които сме имали заедно, били те в действителността или във виртуалния свят. Знай, че ти ми даде много повече от всеки друг. За жалост, дъще, в този си живот имах същата участ като участта си от предходния живот. Бях изпратен на земята за кратко време с точно определена задача и не ми беше писано да усетя вкуса на щастието. Моята душа е проклета да се скита в различни години и да страда поради невъзможността да бъде разбрана. Във всяко едно от своите прераждания, чедо мое, аз умирах млад и неразбран от никого. В очите на всяко едно поколение, с което съм се сблъсквал, аз бях луд и недостоен за уважение. Аз съм сигурен, че ти също в началото гледаше на мен с подозрение, а доказателствата, които мога да въведа са трите години прекъсване на нашето приятелство.

          Щом чух тези негови думи очаквах най-лошото. Очаквах, че ще ме укори за всяко свое нещастие за последните пет години. За моя изненада той се усмихна, навярно първата му истинска усмивка за цялото време, през което го познавам, и продължи:

          - За мене това е без значение. Свикнал съм да бъда никой. Знай, че аз не мога да ти се сърдя. Може би съм те срещал и в предишен живот. Мога само да гадая. Едно нещо обаче зная със сигурност, и това е, че аз винаги ще те нося в душата си. Зная, че ти не искаш да чуваш отново ония слова, с които ти пожелавах лека нощ преди години.

          Очите ми се пълниха със сълзи, които обаче не можеха да потекат. Сякаш неговата енергия блокираше всичко, което се опитвах да направя. Не можех да разбера дали това е сън или действителност. Той говореше за минали живот, прераждания и най-различни темподобни неща, които аз не разбирах. Никога през живота си не бях очаквала да стана свидетел на подобно неописуемо събитие. Чувствата, които усещах от остротата на неговите думи, ме обземаха. Той пусна ръката ми и ми каза:

          - Бъде щастлива, дъще! Обичах те... и ще те обичам!

          След като той произнесе тия думи изпадна в безсъзнание и падна в скута ми. Странното чувство, че всичко наоколо свети, престана. Вече бях в състояние да движи тялото си. Обърнах се към него с думите:

          - Хадриан! Какво се случи? Хадриан?

          Той обаче не реагираше. Обърнах го с лице към мен и започнах да викам по-силно:

          - Хадриан! Отвори очи! Хадриан! Събуди се! Хадриан!

          За жалост обаче странната светлина, която струеше от него, се появи отново. Не вярвах на очите си, но той... просто се превърна в прах... в искрящо жълти прашинки, които бавно се издигаха към небето... Очилата, медальонът и горнището му паднаха на земята, като лещите на очилата се натрошиха. Не съществуват думи в речта на човешкия вид, с които да опиша чувствата, които ме разтресоха. Най-добрият ми приятел се превърна в прах пред очите, а аз не бях в състояние да направя каквото и да било. Случилото се приличаше повече на холивудска продукция отколкото на действителността. Сълзите се изливаха от очите ми. Не спирах да повтарям името му:

         - Хадриан... Хадриан... Хадриан!

         Задуха вятър... броени мигове по-късно заваля дъжд. Аз не исках да правя каквото и да било. Останах под дъжда, докато той не спря. Часове наред оплаквах приятеля си. Този приятел, когото не можех да опиша с думи. Всъщност, нямаше човек, който да е в състояние да го опише. Образът му винаги беше различен. Той не обичаше крайностите, но в същото време твърдеше, че средата между двете крайности, също е крайност. Това му придаваше допълнителна мистериозност.

                                                            ***

          Разсъждавайки върху образа му, аз крачех безжизнено върху празните градски тротоари. Прибрах се у дома и се погрижих за това, което ми остана от него. В джоба на горнището му намерих листи, изписани с най-различни шрифтове. Можех да разчета малка част от написаното не само понеже не разбирах някои от буквите, но и понеже мастилото се беше разтекло в следствие на дъжда. От малкото, което успях прочета, установих, че това бяха стихотворния, като преобладаващата част от тях, бяха любовни. На не малка част от тях беше написано името ми. Можех да гадая дали останалите се касаеха за мен, или за нещо напълно различно. Факт е обаче, че когато потърсих профилът му в социалната мрежа – той не съществуваше. Обадих се на свои познати и попитах за него, но всички ми отговаряха по един и същи начин:

          - Хадриан? Кой е той?

          Не разбирах случилото се. Как беше възможно човек да изчезне безследно, превръщайки се в прах, а образът му да се изтрие от спомените на всички, които познавах. Как е възможно профилът му в мрежата да изчезне? Как беше възможно телефонният му номер да изчезне без следа? Полудявах ли? Не, не мисля. Ако полудявах, това, което ми остана от него, не биваше да съществува. В действително преживях нещо, което условно можеше да бъде наречено „чудо“. За жалост това чудо съвсем не беше благоприятно. Може би сега осъзнавах как се е чувствал той, когато напуснах живота му. Разликата обаче беше огромна. Той ми остави нещо, което да поддържа спомена ми за него. Дали обаче щеше да се върне, можех единствено да гадая...

          - Хадриан... Какво за Бога си ти?