Беше тихо. А в празната и тъмна стая нямаше нищо, което да ми покаже, че съм още жива. Нямаше прозорци или врати. Не беше топло или студено, просто... неуютно. На каменния под бяха разпръснати отломки от огледало. Вдигнах една от тях, вгледах се, но не виждах нищо. Само мрак, гъст като въздуха в странната стая. Дали съм още жива? Смътно различавах белите стени, но сърцето ми знаеше, че зад тях няма нищо. Бях сама в тайнствен, пуст свят, водейки вътрешен монолог със себе си.
Затворих очи, в опит да си спомня коя съм. Име, самоличност, характер, хора... нещо или някой... За миг съзнанието ми увисна в непрогледен мрак, който сякаш проникваше през клепачите ми. Тогава мозъкът ми запрожектира картина - мътна и неясна, но все пак различима, като стара филмова лента. Струваше ми се, че записът припуква и прекъсва, но все пак го виждах с душата, не с очите си.
Златни поля, жарко слънце, нежно припичащо житните стъбла в ранната утрин. Красиви алени макове, разпръскващи омайно, тежко ухание. Мал ...