Нея отдавна вече я няма. Тя беше красив миг от тежкия ми сирашки живот. Тя- достолепната възрастна жена, с отрудените жилести ръце, която не знаеше миг покой. Тя- човекът, който търсеше начин да ме направи щастлив, тя- майката, съветницата, приятелката. Тя- моята баба Ганка.
Всичко почна от момента, в който дойде радиотелеграмата за татко. Не разбрах тогава какво точно е станало- гръм, експлозия и машинното на кораба хвръкнало. Татко бил при моряците да им каже нещо. Не можаха да го спасят. Отиде си като герой.
Бях мъничък. Едва на 7 годинки. Много неща не разбирах, но усещах смътно, че загубвам нещо много скъпо. Баба все ми разказваше за татко. Помнех русата му коса, разветия от вятъра перчем и дълбоките сини очи, които галеха детската ми душица. Разказваше ми пиратски истории за скрити съкровища, за пожълтели карти и аз неусетно си представях как ще ги открия. Може би звучи глупаво или сигурно детската ми фантазия си е представяла, но очите на баба почваха да светят тайнствено, когат ...