Едно малко красиво цвете всяка сутрин се радваше на слънчевата усмивка. Отразяваше я наоколо и целият свят сияеше за него. Вятърът си играеше с листенцата му и то отделяше от аромата си, за да поздрави другите цветя... Но започна да усеща нужда от живителни капчици вода. Реши да се помоли на Слънцето да отстъпи място на някое пересто облаче – да го поръси със свежест, за да израсте и разлисти още листенца, да укрепи стеблото си... Вечер песента на щурците го унасяше и неусетно заспиваше под звездното одеяло... А с настъпването на утрото погледът му ставаше все по-жаден... Един ден до него долетя радостна глъчка. Из просторите се разнесе: „Ойларипиии...” и надежда изпълни всичките клетки на цветето. Може би хората му носеха вода! Събра всичките си сили за да не разреши на красотата да увехне. Гласовете се чуваха все по-близо и сянка се разпери над цветето... като предупреждение... Изведнъж грозна обувка се стовари върху него и докато умираше то си мислеше дали не се беше появило твърде ...