Кога една жена е неустоимо привлекателна в мъжките очи? Желана, жадувана, ухажвана, преследвана, мечтана, неотразима? Истинската, единствената, обичаната жена? Всевъзможни отговори могат да се намерят на тези въпроси, но не пренебрегваме ли един малък, тривиален и често неудобен отговор - когато е чужда?

Не зная какви отговори ще намерите за себе си в тази история, единственото, в което съм сигурна е, че е истинска...

Винаги, когато една връзка приключи има две страни - нараняващ и наранен. Опитът и дългогодишните ми наблюдения показват, че рядко мъж се оказва от страната на наранените. В повечето случаи е от властващия отбор на нараняващите и тържествуващо отбелязва точка след точка в своя полза. Особено в тийнейджърска възраст, когато нещата се изживяват с подобаващ трагизъм. Няколко са етапите, през които минава наранената душица на изоставения. Първият от тях - на уверенията. Обектът на отхвърлени чувства продължава дълго и упорито да убеждава отсрещната страна в силата, качеството и непреходността на горепосочените такива. Тоест - любовта му е толкова силна, дълбока и вечна, че видите ли никой, никога на света, не е обичал така. Единствената ответна реакция са досада, отегчение, всячески стремеж да се избегнат подобни разговори и дори присмех. Втория етап, след неуспешния изход на първия, е заплахата. Отхвърлените чувства пораждат неподозирана обида в душата на изоставения, той използва всяка възможност да затвърди в съзнанието на другия, че повече няма да срещне уникален човек като него, който да го обича така, че няма да намери любовта и щастието с друга и въобще изобщо, че ще се осакати и самоубие, а вината за това ще тегне на измамника за вечни времена, че е обречен за цял живот на лош късмет, проклятие, прокоба, черни котки, вещерство и вампиризъм. В резултат, заплашваният започва да се пита кога най-сетне другият ще изпълни обещанията си, т. е. да се самозатрие, та да оттърве света и в частност - него от целия куп глупави, безсмислени и фантасмагорични заплахи. Следва етапът със злепоставянето. След като е твърдо установено, че изоставящия е твърд в намеренията да прекрати жалкото подобие на връзка, то задължително трябва да бъде подобаващо оплют и компрометиран в очите на приятели, познати и роднини, ако може - до девето коляно. Няма да се впускам в подробности, вариантите са невероятно много, но всички те водят към заключителния етап - на примирението. Често протича със затваряне в себе си, много сълзи и пълна липса на социални контакти, осъзнавайки колко си изпаднал в очите на околните и най-вече в своите собствени.  Срам те е да се покажеш пред очите на другите, но най-много те е страх да не попаднеш на собствения си образ в огледалото. Ех, друго си е да си от отсрещната, привилегирована страна, на която никой не се присмива... И въпреки всичко, след седмици, месеци, в най-лошия случай - години, идва един прекрасен ден, в който осъзнаваш цялата нелепост на ситуацията, в която сам си се поставил, разбираш, че въпреки собствените ти уверения нито си обичал въпросния човек толкова силно, нито пък си готов на отчаяна саможертва в негова чест. Дори напротив - имаш цял един живот за живеене, цял куп хора, които трябва и си струва да опознаеш, и даже сърцето ти да се свива болезнено при всяка среща с бившия, осъзнаваш, че всичко е добре забравено минало. Продължаваш да живееш живота си и често срещаш човек, за когото установяваш, че обичаш не по-малко силно от предния.

През всички тези нелеки етапи бе преминала Ася. При всяка случайна среща със Здравко сърцето и се гърчеше и обливаше в кръв. И то не от факта, че го вижда, а от надменната му физиономия, с която я подминаваше, прегърнал новата си приятелка. Често чуваше смеха им, когато я подминаваха, имаше чувството, че краката й се подкосяват и гръм ще я удари и остави на място. Мразеше ги, и двамата, толкова ги мразеше, че не би се спряла пред нищо, за да ги нарани. Често плачеше по цели нощи, а от безсъние и нерви бе отслабнала до такава степен, че кокалите й се брояха. Осъзнаваше, че е безсмислено, но колкото и да се стараеше да се успокои, спокойствието й траеше до следващия път, когато срещнеше ехидно-подигравателните погледи на двамата. Положението се промени, когато срещна Румен. Той бе загрижен за нея, вдъхваше й онова спокойствие и сигурност, от което Ася имаше нужда. Сега не беше толкова страшно, сърцето й не се преобръщаше всеки път, а краката й не се подкосяваха. Чувстваше топлината и подкрепата на Румен и дори вече не ги забелязваше. Не ги и мразеше повече - просто й бяха безразлични. Нека са доволни и щастливи, така, както е тя с Румен. До деня, в който Здравко я потърси. Искал да се видят и поговорят - имало за какво. Отказа му, без лоши чувства. Нейде дълбоко в съзнанието й изплува, как преди време тя бе молила за същото. Не, всичко бе свършило. Категорично и окончателно. Нямаше да се излага повече, нямаше да рискува да загуби онова, което имаше. Предизвикан от отказа й, Здравко продължи да упорства и да я търси. Обясняваше и задъхано как не се чувствал щастлив с новата си приятелка, как единствено у Ася срещал онова разбиране и онази обич, от която имал нужда... Думи, думи, думи... Същите думи, с които тя падаше на колене, с които тя го молеше и заклеваше да останат заедно. Не, никога, не и след всичко, което тя преживя!

Някои хора трудно се примиряват с поражението. Трудно понасят да се окажат от онази страна, в която преди самите те са поставяли хората. Не проумяват, че човека който са имали за даденост не е лично притежание, а има свободната воля да живее така, както прецени за добре. Изключват възможността той да се чувства щастлив с друг. Именно от този тип хора беше Здравко, затова сигурен в надмощието си, проследи Ася и Румен в дискотеката, в която те отиваха петък вечерта. Използва, когато Румен се отдалечи от нея и седна на мястото му. Ася се разтрепери, но не от страх, а от гняв. Знаеше за всичко, което би могло да мине през ума на един влюбен мъж, знаеше, че Румен може да си помисли, че самата тя го е повикала и че може би още не е превъзмогнала чувствата си към бившия. Точно това, като че ли целеше Здравко като не преставаше да я дърпа към себе си и да се опитва да я целуне. Може би просто смяташе, че тя все още се намира под неговото въздействие - и една негова целувка, един негов влюбен поглед ще я накара да размисли и да се върне отново при него. В този момент го връхлетя разяреният Румен. Здравко не му остана длъжен, включиха се всички техни приятели и познати и... това, което се получи в крайна сметка, бе едно голямо, масово меле. Пренесоха се извън дискотеката, а Ася продължаваше да стои шокирана на малкото сепаре. Всичко около нея стана толкова бързо и ненадейно, като от низвергнатата, изоставена жена, изведнъж се превърна в Хубавата Елена, за която в момента се водеше бой. Не, не можеше да понесе и това! За миг оцени ситуацията и разбра, че въпреки всичко държи и на двамата, но никой от тях не държи на нея! Втурна се навън да ги разтърве и незнайно как, от вълнение или притеснение, се препъна по стълбите и се просна в краката на биещите се.

- Сигурна ли си, че някой не те е блъснал нарочно? - попита майка й, на която тя, плачейки, обясняваше цялата нелепа ситуация. Ася се усмихна за първи път от много време.

- Сигурна съм... И все пак, като че ли наистина някаква сила ме блъсна, така се сгромолясах по стълбите.

От отхвърлена красавица и Хубава Елена, за която се водели битки, в един миг Ася се превърнала в "паднала" жена. Това до такава степен шокирало биещите се в нейна чест мъже, че забравили за боя и се втурнали вкупом да се уверят дали е добре. Един я носел на ръце, а друг я питал усеща ли някъде болка. Трети отварял вратата на колата, за да я закарат в къщи. Оттървала се с навехнат глезен, за който в домашна обстановка се надпреварвали да се грижат Румен и Здравко. Съревновавали се кой се грижи по-добре за нея, сякаш победата би им осигурила мястото в сърцето на Ася. Единият носел лед, а другият сменял компресите върху подутия й крак, но зад затворените й очи блуждаели съвсем други мисли. Дали този, който първо разби сърцето й, а после, след като вече беше чужда, я сметна за най-неустоимо привлекателната жена и направи всичко възможно, за да я спечели наново? Или другият, който защитавайки "собствеността си", налетя на бой и я постави в неудобната ситуация, пред възможността да седнат и заедно да обсъдят създалия се проблем? Кой да избере? Нито един от двамата, говореше разумът й. Защо ли? Защото вече бе осъзнала, че животът продължава и все някога, някъде ще срещне достоен за нея човек...

Любовта не е константна величина. Понякога, колкото и да ни се иска да я задържим, трябва да се примирим, че е невъзможно. Трябва да се научим да посрещаме с достойнство както възторга от идването й, така и болката, когато си отива. Няма нещо, което да не се променя с времето, това важи с пълна сила и за любовта... Приемете разказа ми като реверанс към всички онези измъчени, неосъзнати душици, които страдат и се самонаказват в името на...?... Приемете факта, че сте личности, че сте ценни и уникални сами по себе си, а не - като принадлежност на някого.  Продължете с гордо вдигната глава, уверени в себе си и собствените си качества, извлечете поуките от миналото и го забравете, гледайте напред и вървете... пътят, който ви очаква е много дълъг...