Музиката го отегчаваше до смърт. Едно нескончаемо повторение в ушите му. Сладникави мотиви, от които му се повдигаше. Захарни сополи. Какво ти велико изкуство?! Смехотворни твърдения. Можеше да прости на един Рахманинов, че е написал своята прелюдия в Шарп минор:

https://www.youtube.com/watch?v=UP5lnd0uSOg

или на Цезар Франк за неговата Героична пиеса за орган:

https://www.youtube.com/watch?v=y-Yf93HAARo

но трудно приемаше блудкавата Лунна соната на Бетховен. Тя извикваше у него желанието незабавно да слуша Вагнер:

https://www.youtube.com/watch?v=SRmCEGHt-Qk

Шлагерното мнение, че музиката била най-великото от всички изкуства, го караше да презира целия човешки род за невероятната му духовна нищета. При наличието на Поезията, какво беше жалката музика...?  Само едно дрънчене на празни тенекиени кутии, подмятани от вятър, по паважа на времето. Искаше му се едно-единствено нещо - да намери онази върховна форма в поезията, която извиква мистична екзалтация на духа и да я използва като катапулт за окончателно напускане на тялото си. Нима словото не е течен огън?:

Преди прераждането на душите

Заслушан във растенето на гъбите,
възсядаш неусетно знака Омега.
Подковата му служи и за бесене
или е порта на превала на живота ти.
Разбираш - течен огън крие словото.
Не може да го гълташ през устата.
Избълвай го навън, за да се стоплиш
и с него да запалиш тишината...
Вулканите нима не правят същото -
обърнато небе е под краката ти,
звездите са разхвърляните кратери,
в обратно време гробът е утробата.
Мечтите са дъна на пропасти,
които зеят горе над главите.
Молитвите - предсмъртните стенания
преди прераждането на душите!

Търсеше тази поезия, която те кара да осъзнаеш, че си вечно сам в дебрите на вечността:

Сам!
Къде?
Сам!
Защо?
Назад мъртво!
Напред тъмно!
Тук страшно!
Наравно с другите?
Ужасно...!

и не се нуждаеш от никого, дори и от самия себе си, защото си сам сред Юди:

Поетът - сам сред Юди 

Поетът е роден за Самота

в окото на огромен кървав залез.

Кърви вселената, превърната в сълза.

Прокобата на времето го дави.

И без приятели се чувства най-добре. -

Единствен в натежалото предчувствие.

Предаден на съда на ветрове -

студени и лишени от съчувствие.

Поетът - жива пепел в огън прокълнАт.

Очите му са факли от несбъднат пламък.

По-гонен и от скитник непознат,

живее той в словесния си замък.

И моли милост от минаващите миговЕ,

към бъдещето вечно устремени -

случайни минувачи без лице,

стихът му пресен те дано да вземат.

Поетът е роден от Самота -

Любима вярна до последна ласка.

Душата му е феникс в пепелта. -

Възкръсва и с криле му ръкопляска.

Щеше ли да я намери или това беше само върховен нагон на неговия аз да се завърне в своята прародина след една космическа одисея на духа, окован с оковите на пространството и времето...?:

Завръщането

Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...

Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.

Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте -  вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.

По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.

Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.

Достигам  кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в  свещената мъгла - невидим свят.

Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам,  губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!

Каквото и да се случеше оттук нататък, жребият беше хвърлен, за да застане рано или късно, лице в лице със своята Фарсала!