Когато се зачетеш потъваш дълбоко, дълбоко и забравяш за околният свят. Навлизаш в  друг, неразбираем за останалите, които са в този момент около теб и необезпокоявани от никого навлизат в личното ти невидимо пространство. Ти си там за тях и не си там за себе си. Десетки погледи се впиват в теб, измерват те, преценяват и претеглят по вътрешното си мерило или по общественият кантар и… подминават. Едни  са останали с впечатлението, че си нищо и никаква личност, извън нормалните телесни норми, ако превишаваш дори и с килограм личният им еталон за „съвършенство”.Други, че си поносима гледка и доближаваш изискванията им за живот. Трети са отчели, че си с приятно лице, но съдейки по отнесеният ти поглед и липсата на внимание към оценъчната им дейност спрямо теб – не си струваш усилието, което са направили, а и ти дори не си им благодарен за пролятата „ мисловна пот”.

     Някъде отдалече съзнанието ти отчита – так-так, так-так, или ако се намираш в онези престарели влакови композиции, усещаш с тялото си едно постоянно „ тудуф-тудуф”, също като параход в спокойно море. Ако съзнанието ти е будно и не си от съществата, в чиято същност да се е загнездило спокойното „плаване” из житейските речни корита, то едва ли очите ти ще се затворят за кратка дрямка. Няма да си доволен и от зяпането през прозореца и вечно менящите се природни картини с тези, които са като паметник на човешкият прогрес и цивилизоваността. Такъв вид занимание бързо ще ти омръзне и ще натежи в и така впечатлителната и немирна същност на вътрешно-душевният ти свят. И започваш нещо друго.Четеш. Ако нямаш книга (а в днешно време да четеш дебела и солидна книга, е като да си оживял птеродактил седнал между две преценяващи те лелки), то вадиш неизменният приятел на съвременният човек – смартфона. И ровиш, ровиш и ровиш…Надяваш се да попаднеш на нещо стойностно. И да е като за теб – да припокрива душевният ти комфорт или да успокои немирното мърморене на вътрешното ти аз, което никога не е доволно от всичко, но и когато ти потрябва, все е на почивка в  гробищата на несбъднатите сънища.

      Понякога се подлъгваш по хилядите харесвания и коментари и се зачиташ, но…Оставаш разочарован. Не защото не е написано грамотно или по правилата, а защото от всеки ред те лъха… „студенина”. И сюжетът ти е толкова реално познат, че чак ти е загорчало до втръсване. И не, не че историята е повторена и си чел нещо много близко преди 15-10-5 години…Спомняш си. Умът ти прищраква и картини от изживени от теб ситуации или подобни, в които си бил непосредствен участник те кара да си припомняш тъжни, страшни, жалки неща от човешката си същност или от тази на другите. Най-трудно е, когато усещаш бездушието в историята, която четеш. Тогава си припомняш най-студените, лишени от човещина очи, най-отвратителната постъпка, която си преживял, най-…Човешкият живот не е нещо, което да лъска и да е сладко, но човешкото съзнание го изпълва с толкова „ най-„, че самите  ние не се усещаме кога е започнало и колко ни е завзело…

       Дали другите са „по-по- най..” или ние, няма никакво значение, защото машинката тиктака и ежедневно стотици индивиди като нас ни ръчкат, оценяват и претеглят, а после безочливо се намесват в съзнанието ни, изпускайки някоя заучена фраза и…

      Всъщност, вдигайки поглед от последното си четиво се запознах с една нова личност. Тя не беше точно човек, но обладаваше най-интересните човешки черти. Не беше и нещо странно, но самото и присъствие те караше да жадуваш за по-голямо разстояние от съответната особа. Самото и съществуване беше като предвестник на прииждащата смърт. 

     На последната спирка, която аз отчетох просто, като пауза между „так-так” и „фиуу”, бяха се качили две жени, които седнаха срещу ми на насрещната седалка. Всъщност едната беше жена на средна възраст, а другата… Не ми беше ясно какво точно е – момиче, девойка или на моите години. Първата реакция, която почувствах, всъщност я показа тялото ми – тръпки на погнуса, преминаха по кожата ми, а мозъкът ми отчете емоционалните импулси на страха от смъртта. Съществото от женски пол,всъщност беше човек, но…Това само сърцето и душата ми го отчетоха на някакво друго ниво, извън всичко видимо. За първи път виждах реална проекция на неизменният ми лаф, към много слабите мои приятелки, с които често се шегувах, че са само „арматура и тапети”, а все гонят някакви си диети. Седналата срещу мен беше най-страшното проявление на тези мои думи, при това дишащо… И това накара цялото ми същество да се наежи на етап „защита”. Но защита от какво? От мъка? От болка? От смъртта, която сякаш усещах да витае наоколо, дошла заедно с новите пътнички. След нормалните реакции, сърцето ми беше обхванато от клещите на мъката. Безмерна безнадеждност от дълбока мъка. Познавах това състояние. Да, не бях го виждала в толкова страшен етап, но…Познавах, кои бяха невидимите посетителки, вървящи ръка за ръка с двете пътнички. Едната се наричаше тревога и държеше здраво раменете на по-възрастната жена, а другата…

    - Болничка ми е. – за оправдава се по възрастната жена на някого. Извърнах глава. От съседната седалка една старица се вайкаше.

    - Какво сториха и на младите и на държавицата ни. Ние, пенсионерите, барем взимаме някоя пара. И малко да са , знаем и с това как да живеем, ала децата…Ех, децата! Не знаят те що е труд и припечелена с пот на челото пара. Като се видят с повече и онези ми ти прахчета или треви думкат. После се боцкат и ей до това стигат.

Като завърши тирадата си, старицата размаха пръст и посочи слабото същество.

      - Не, не! Просто е болна, но най-после има подобрение. – отказа да се съгласи по-възрастната.

      Някак се подразбра, че са майка и дъщеря. Младата жена, защото в последствие стана ясно, че това слабо, с жълтнава кожа същество, с издължено, като на скелет лице и с рядка, на места дотолкова, че се виждаха оголени части от темето коса, всъщност бе едва навършила 22 години млада жена.

      Почувствах се отвратително от думите на старицата. Почувствах се съпричастна и въпреки погнусата и страха си, неусетно се вмъкнах в кожата на съществото. Може би, умът ми откликна на влагата в очите на майката, която колкото и да опитваше да я скрие, то аз я виждах ясно и отчетливо, защото и в мен напираше подобна емоционална соленост.

Младата жена, изглеждаше отвратително в очите ни, защото съзнанието ни виждаше онова, от което всички се страхуваме, въпреки че сами се лъжем, че не е така. Виждахме „живата смърт”. А кое нормално човешко същество е готово да приеме съществуването на най-големите си страхове в реалността? И то, виждайки го с едно от най-силните си сетива – очите.

Имаше толкова много от нас, които страдаха от слепота. Всъщност, по-скоро живееха в контролирана слепота. Бяха си нормални, добре живеещи човешки същества, всяко със своите надежди и въжделения. И често си мислех и от все сърце пожелавах : „ Дано да си останат там, в техният си сляп за подобен род болка и човешко страдание свят!Дано! Защото…”

Защото някои щяха да издържат на гледката и да се научат да живеят с това, което знаят, но други…други щяха…” Всеки има своята мъка, своята болка, своят устрем към заветното личностно щастие, но не всеки се е сблъсквал с грозотата, онази най-тъмната, нечовешки човешката в света ни. Онази, в която сам нараняваш себе си, заради някоя оценъчна фраза или, защото харесваш някого и искаш да те види и да те обикне.

        Да, точно в мига, когато умът ми се намърда в кожата на гротески изглеждащото насреща ми човешко същество се запознах  с „Невидимата Ана”. И така, винаги немирното ми съзнание разпери пипалата на електронните си импулси и снесе хиляди мисли…Кога? Как и защо? Срещала  ли съм се тази безтленна за мен личност? Идваше ми да се надсмея над себе си. Само до преди минути бях чела не една, а цели две статии за тази интересна невидима личност, родена от възприятието ни към оценките на другите за нас. Невидимата Ана, всъщност беше стара познайница на хората, но твърде трудна за откриване, преди да е достигнала своята зрялост в съзнанието на някого от нас. Ана беше, всъщност болестта анорексия, в пълният си блясък и сила, вкопчила се безжалостно в младата жена, седяща отсреща.

        - Здравей. – втренчено ме гледаха хлътналите  орбити, където две бледи топчета сияеха с мътна светлина. Странни очи – изпиващи, дълбаещи в теб. – Защо ме виждаш такава? Аз мога да бъда и такава. – продължи Ана, като от сянка предизвикваща страх и отвращение се превърна в красива жена със съразмерни пропорции, гладка кожа и без грам излишества по тялото.

        - Здравей. – измърморих мислено, само че дори и превъплътена в новия си образ, Ана не ме блазнеше с нищо. Съзнанието ми, сякаш беше спряло и изведнъж дало на заден ход. Все още виждах белите топчета в огромните орбити, страшното, приличащо на жив скелет лице и онова тежкото, странно чувство, че наоколо витае смъртта.

         - Не си впечатлена! – изненада се красивата Ана. – Я се погледни само, колко излишества има по теб. Трябва да ги поправиш. Веднага спираш всичко, различно от един лимон или ябълка! И то само това за ден. Ще видиш как ще станеш красива и фина, като мен. Храната ти е враг и всеки, който ти каже обратното, ти завижда, че ще станеш по-красива.

        - Едва ли! –погледнах  мислено с повдигната вежда и скептичен поглед към новата си невидима познайница. – С излишества или без, това съм си аз. Твърде съм упорита за теб и не вървиш. Ябълката и лимона на ден си ги яж ти. Отдавна разбрах, че и на носа си да тръгна да ходя, пак ще има такива, които няма да ме харесват и одобряват. Предпочитам да бъда себе си и не ми са по-вкуса игричките ти.

            - Ой! Ама ти си имала голяма уста!  Я се погледни в огледалото! Как си се надула и…

           - О, не се хаби!И на сто пулондера да ти приличам, все ми е тая. Аз си се знам, познавам и приемам, обичам и разбирам такава, каквато съм си. Нямам нужда от твоето одобрение! Тая я израснах преди сто години, още хората не са ти били дали име. А и Анорексия си е…ами гадно си е да носиш такова име. Може би, заради това си подкокоросала младите момичета да те наричат „Невидимата Ана”. Здраво си се вкоренила  тук, но ако съдя от опитите ти да ме оплетеш, то значи и тя, макар и късно е осъзнала, че си нищо друго ,освен отпадъчен продукт на някоя случайно изпусната оценъчна фраза…  – умът ми прокънтя от смях.

Красавицата се сви и отново се превърна в гротески изкривеното същество.

          - Мислиш, че смъртта е по-красива от мен ли? Ще съжаляваш, когато се срещнеш с нея. – стържещият глас, накара кожата ми да изпита хиляди бодлички. Неприятно чувство, но едва ли щях да съжалявам. Това, че Смъртта беше по-красива си го бях помислила, не за друго, а защото тя идваше за да възвести края,  но не се криеше и хранеше от човешкото съзнание, умъртвявайки и най-минималната човещинка в душите на хората. Просто такава и беше орисията – да прибере това, което се е освободило от тленността. Докато Невидимата Ана бе нещо по-страшно, но и по незначително в кръговрата на живота.

          Умът ми ме измъкна от кожата на младата, почти още момиче, жена и очите ми потънаха в оживилият се, бляскав и жаден поглед. Този поглед беше пълен с живот и с нещо друго… с надежда,с упование, с благодарност, че живота е надделял. Надявах се тя, наистина да се оправи и нахалната неканена, но настанила се като кокошка на полог в съзнанието и, гостенка да се изнесе с бързи темпове оттам.

       „ Тудуф- тудуф”. Изсвири свирка. Отворих сънено очи. Някъде над мен се чу: „Гара… Последна спирка за влака.” Време беше да слизам. Май, все пак бях заспала. Да четеш статии за една от най-гадните и невидими болести на човешката душа, изпиваща способността на съзнанието да възприема и решава само, не е добро забавление за отбиване на времето. Както и да я наричаха в днешно време, анорексията, заедно с редица други болести си беше отвратителна . Трябваше да прочета нещо  друго - по-мило, пропито с доброта и да ме обхване онази неописуема човешка топлина, която кара тялото ти да се въздига, а душата ти да трепти по-светла и силна от преди.

          Може би трябваше да внимаваме с оценките си към другите, а може би…Спомних си за една позната, която искаше да се омъжи за своя любим, но майка му не я харесваше, защото според нея била твърде слаба. Какво ли не опита, за да напълнее, но все не беше достатъчно добра за сина на бъдещата си свекърва. И като се замисля, че поне ние жените сме научени да споделяме, а ако Невидимата Ана нападне някое момче…Не ми се мисли, защото и това е реално, толкова, колкото и самото съществуване. Какво ли няма по човешкият свят. А какво още има в тези, извън него?

       Дали бях видяла наистина момичето и нейната невидима спътница? Не бях сигурна. Когато се събудих седалката срещу мен беше празна и само една обелка от шоколадова вафла трептеше на плотчето до прозореца. Слязох на перона  с тъжна усмивка, но нещо дълбоко в мен гъделичкаше с добро емоциите ми. Ясният ден, преминаващите покрай мен хора, мисълта за всичко, което съществува и осъзнаването, че и аз също,  заедно с него, изля върху лицето ми, една широка слънчева усмивка.