Незабравима среща

Виждах в тъмнината как се поява в светлата рамка на панорамния прозорец. После отмахваше леко с ръка, спуснатата пред остъклената врата тюлена завеса, приближаваше се опипом към мен, а зад него оставаше тихото шумолене на младите дъбове, в клоните, на които нежно се обвиваше морският бриз.

Чувствах дъха му близо до мен.

Полягаше на крайчеца на леглото ми, повдигаше внимателно тънката хладна завивка, а после поставяше ръка на гърдите ми.

Не си спомням как стана всичко, но изведнъж се настани в сърцето ми или в душата ми, не знам кое точно и как точно.

Когато пристигнах, още първия ден ме обви с омаята си онзи висок, млад момък, с чудни чупливи коси, с изтърканите си дънки и с всезнайството си. Показа ми къде и как да се настаня. Посочи на всички ни ресторанта, дето трябваше да се храним, заведенията и дискотеките, после централния плаж, обсипа ни с вниманието си, а накрая се оказа, че е от нашата област и че е идвал и преди тук.

Ръката му често минаваше от едната към другата ми гърда, докосваше нежно и бавно пъпките и шепнеше:

- Желаеш ли да се любим?

Хм, не! Не, не ме беше страх! И не се страхувах, че ще се събуди някоя от колежките ми в бунгалото. Не!

Беше така призрачно, тъмно и тихо, сякаш съществувахме само ние двамата. Наблюдавах светлото петно на прозореца пред нас и мълчах, той не упорстваше повече и си тръгваше.

Следващите вечери това се повтаряше и потретяше. Млада съм, жизнена, но… само отговарях: “Не, не искам” и от време на време се шегувах:

- Кой ги знае какви са онези, твоите чужденки! Пък и знае ли човек, какво могат да ти донесат?

 При срещите ни с чуждите групи наблюдавах, че има явен успех сред младите момичета. Говореше сносно руски, справяше се някак си с немския и английския и танцуваше добре. Вечер канеше девойките в своето бунгало и се веселяха до късно.

Дълго след като глъчката утихнеше, лампата му продължаваше да свети.

 Мислех си какво ли прави – пуши ли, мечтае ли?

Сутрин не го виждах на плажа, но затова пък целия след обяд престояваше там. Закачаше момичетата, играеха на топка, а после плуваха.

Случваше се понякога да хвърли бляскав поглед и към мен, но аз продължавах да се рея между редовете на обърнатата наопаки книга.

Една от вечерите приех и отидохме на прожекция в лятното кино. От другата му страна го докосваше с тънките си бели пръсти по лакътя, една от красивите му руски приятелки. Почти през цялата прожекция той превеждаше, нямаше нищо лошо, помагаше и да научи нещо повече за нашата родна България. Разбирах усилията му – момичето бе от Владивосток, а това е почти от другата страна на земята, на Японско море, над Манджурия.

После в дискотеката на комплекса “Нептун”, бяхме само двамата. Той ме целуваше, вдъхновен от желание, аз щастлива докосвах с пръсти лицето му, а после косите му.

Преминахме прегърнати по алеите, отгоре шумоляха гальовно младите дъбове.

Той изчакваше обърнат, скръстил ръце на гърдите си, да се съблека и полягаше на крайчеца на леглото ми. Сетне ръката му докосваше внимателно гърдите ми. Не! И този път - не. Не, че така ме бяха възпитали у дома. Не! Сега всички хора са по-свободомислещи, с по-богат житейски опит, но не зная защо се укорявах.

Разговаряхме тихо. Научих, че… После, докосвайки с пръст леко носа ми, пожела лека нощ и си тръгна.

Преди обяда бях обещала да огладя една от ризите му. Тъкмо я поемах от окачалката, някъде от съседната, вероятно от тази, дето бяха дънките, се изръси паспортът му.

Винаги съм се укорявала за любопитството си, но го разтворих и изтръпнах. Той е бил женен, имаше и дъщеричка на шест годинки. Поставих го отново спокойно на горната преградка и се обърнах спокойно:

- След малко ще ти я донеса.

Той махна с ръка, четеше нещо.

Гладех ризата му  и мислех, докато изгорих пръстите си. Какъв човек е той? Вероятно е дошъл да натрупа бройки, да си поживее, да лъже неопитните момичета и сетне да се пука от смях пред приятелите си? Не можех да проумея истината – нищо не можех да проумея.

Същата вечер отново сложи ръка на гърдите ми.

Говореше на съвсем странични теми. А така ми се искаше да го погледна в упор и той да сведе виновно очи.

Работех от няколко години като културо-масовичка към градското читалище в Банско, а когато научи, че съм и нещатен дописник на областния вестник, показа и завидни умения по журналистика. Чувствата ми се смесиха, не знаех какво да мисля. А той се играеше със зърната ми. После… си отиде. 

Не можах за заспя до късно.

На следващата вечер също.

Тогава отметнах хладния чаршаф и нервно станах, не ме стърпяше на едно място. Излязох на ниската веранда и хвърлих поглед към неговото бунгало. Лампата му виновно бе затворила очи. Откъснах една шумчица от клонките пред носа ми, помахах я пред себе си и я захвърлих.

Далеко надолу по алеята светеше някаква лампа, а на пейката под нея седеше самотен човек и четеше. Изглежда през целия ден е спал, а сега използваше светлината, за да прочете няколко реда от вестник, преди да си легне.

Имах желание да разговарям с някого и се запътих надолу.

- Четете ли? – попитах.

- Да. – отвърна той. – Седни! – и посочи с длан пейката.

- Какво не ти дава да заспиш? – продължих аз. – Да не би в нещо да си гузен пред мен? А?!

- За какво? – вдигна вежди бавно той, погледна ме в очи и сложи свойски ръка върху рамото ми.

- Ами, например от това… – набрах кураж аз – например от това, дето не ми каза, че си бил женен?

- О-хо-о! – отново повдигна вежди той. – Това ли било? Милото ми момиче…

Сложи пръсти върху косата ми и бавно я поглади. Отместих глава сърдито и замълчах.

- Знаеш ли? – започна той. – Извини ме, че не ти го казах от самото начало, но сега искам да поговоря малко, а ти искам да ме чуеш, какво ще кажа. След това ще те запитам нещо и ще искам да ми отговориш. Съгласна?

- Да! – кимнах неохотно. Ръката му стоеше облегната на рамото ми и като че потрепери.

- Да-а-а, че трябваше, трябваше да ти кажа за всичко – започна той.  – Но ще се опитам да започна малко по-отдалеко. Бях в четвърти курс на техникума. Сиромашко момче бях. Не достигаха парите ми за храна, та камо ли за учебници, да не кажа за кино или нещо друго. Такива бяха годините. Тогава се появи тя. Услугваше ми на няколко пъти със стотинки, купуваше ми билети за кино, пък и донасяше по нещо за ядене от дома си. Уреди среща и ме запозна с майка си. Скоро под нейно и на една от лелите и давление се оженихме. Трябваше да подпиша договор за отбиване на военната служба в мината. Смятах, че щом съм имал едно момиче, следователно съм задължен да и бъда верен другар за цял живот. Тогава имах едни такива рицарски разбирания. Но… твърде скоро кристално чистите ми илюзии станаха на пух и прах. Баща и започна да говори, че не съм бил човек за тяхната къща, че съм бил от еди си какво си семейство, беден съм бил. Пред мен е произнасял, че трябвало да си намери някой по-възрастен от нея, солиден мъж, с кола, с апартамент и тя само да се събуе и да влезе. А тоя казва, само една рошава глава и нищо повече. Е, до там беше със щастието ни. Скоро тя започна да се води по техните приказки, охладня, позволи си някои непростими глупости или волности, както и да го кажа, все е едно и също и накрая чао – всеки по своя път. Продължих да работя в мините. Оттогава съм имал много приятели и приятелки. Но всяка от тях щом научеше, че преди това съм бил женен, тихомълком се изпаряваше. Без никой да те попита носиш ли някаква вина или не. Оттогава не бързам. Първо преценявам хората пред мен и чак тогава решавам – дали да говоря. Или – той се обърна към мен – ти би искала да застана хей там долу на площадчето пред рецепцията или да се покача на някоя пейка и високо да извикам, та всички в международния център, та чак в Приморско, да ме чуят:

- Ей хора, аз съм разведен!!!

И след това да чакам тяхното съчувствие? Благодаря! А ти това ли искаш?

- Глупчо! – станах и разроших с ръка косите му. Очите ми се напълниха. – Хайде да се прибираме! – рекох.

Той ме обви с ръка през кръста и тръгнахме.

В другата си ръка държеше бумагите.

- А какво е това, дето четеш? – попитах и се потопих във влажността на очите му.

- Хм, това ли? Това са материалите по български език и литература. Идния месец ще се явявам на кандидат студентски изпит в софийския университет. Вече минахме политическия изпит. Решил съм и връщане назад няма.

- А за какво ще кандидатстваш? – обърнах се пак насреща му.

- Ами… журналистика, психология или социология, може би и право… Просто обичам хуманитарните науки и специалности. Миньорска вече си имам. Ще видя… какво ще излезе.

Този път вече аз го прегърнах през кръста и закрачих, притиснала глава към гърдите му. Разбирах, че този човек има нужда от уважението ми, от  разбирането ми и от топлината ми.

След два дни смяната ни свършваше и трябваше да си тръгваме.

Изпращах го на железната гара в Бургас. Аз оставах за по-следващия влак, щях да ловя линията през Пловдив – Септември, за Банско.

Целувах го. Държах къдравата му глава в ръцете си, а от очите ми капеха едри, мокри и щастливи сълзи.

Пожелах му светло бъдеще. Стиснах палец за успех и помахах дълго с ръка за сбогом.