Минаха се няколко дни откакто навърших 17 години, времето беше все тъй горещо и променливо. Един ден, ако вали дъжд, на другия ще грее ярко слънце.Скоро наближаваше панаира в града, много хора, различни атракции и много храна. Всяка година ходим с Ема на градския панаир, играем на различни игри и печелим различни награди, но от всичко най-харесвахме захарния памук, който се продаваше на един щанд точно до влакчето на ужасите. Тази година ще отидем отново за този захарен памук и за няколко играчки, но ще я убедя да се качим и на влакчето на ужасите. Все пак вече сме пораснали и няма от какво да се плашим. Телефонният звън наруши мислите ми, взех си телефона и погледнах екрана, името на Ема беше изписано на него, затова побързах да вдигна.
- Ало, Алекса! Какво правиш?
- Тъкмо мислих за наближаващия панаир, ти?
- Точно заради това ти се обаждам, да те питам ще ходим ли тази година?
- Има ли питане, естествено,че ще отидем!
- Супер, само двете или онзи Ник ще дойде?
- Не съм говорила с него, не знам дали е свободен, но ще го питам.
- Недей………. , тоест не го притеснявай! – каза тя и гласът ѝ стана напрегнат.
- Защо?
- Нищо, аз трябва да затварям, значи ще се видим на панаира нали?
- Да, но той е чак след два дни.
- Няма нищо и без това сега съм малко заета, но ако искаш да се видим?
- Не, няма нужда!
- Сигурна ли си?
- Да, а и трябва да си дочета книгата.
- Добре! Чао!
- Чао! – отговорих и оставих телефона на масата. Много странно се държа Ема, защо не иска да питам Ник дали е свободен? Да не би да не го харесва или точно обратното, не съм сигурна. Както и да е, отидох в кухнята и си направих едно кафе, реших да изляза малко на въздух, затова отидох в двора на къщата.Седнах на люлката, която имахме в двора, тя беше от тези големите на които можеш да си полегнеш, което точно направих. Бях си забравила кафето в кухнята, а не ми се връщаше, затова просто започнах да се люшкам и да гледам небето. Гледах облаците и започнах да ги оприличавам на животни, растения или предмети. Видях един облак приличащ на сърце, извадих телефона си и го снимах, гледката беше прекрасна, времето беше чудесно, само където нямах с кой да споделя това щастие, помислих си и на вратата се звънна. С много усилия станах от люлката, защото не исках да ставам от нея и се насочих към вратата. Когато я отворих пред мен стоеше Ема.
- Здравей, нали беше заета? – попитах аз.
- Да бях….., но изчистих целия си график за днес.
- Защо?
- Да прекарам деня си с теб, нали сме приятелки.
- Така ли? – попитах аз и леко се усмихнах.
- Разбира се! – отговори тя и ме прегърна. – Е, ще ме поканиш ли или ще стоя отвън?
- Да, влез!
- Какво искаш да правим?
- Аз до преди малко бях в двора на люлката, ако искаш да отидем там?
- Става. Може ли кафе? Знаеш, че съм нахална. – каза тя и се разсмя.
- Знам. – отговорих аз и отидох в кухнята, а Ема ме последва.
- Говори ли с Ник? – изведнъж попита тя.
- Какво?
- Говори ли с Ник, относно панаира?
- Не, все още не съм. Защо?
- Просто питам. – каза тя и погледна настрани. – А вие, какви сте?
- Приятели.
- Така ли?
- Да. Трябва ли да сме нещо повече? – попитах аз леко изнервена, дали не го харесваше?
- Не.
- Да не го харесваш? – попитах я аз и я погледнах изпитателно.
- Не! Как ти хрумна такова нещо? – отговори тя и погледа надолу.
- Какво става? Има нещо, иначе нямаше да питаш.
- Просто си помислих, че го харесваш.
- Това ли е всичко? Да вървим към двора. Ето ти кафето. – казах и ѝ го подадох.
- Благодаря! Какво ще правим на панаира? Да повикам ли бандата? – попита Ема. Бандата не беше нищо особено, състоеше се от нея, мен и още две момчета с едно момиче. Бяхме приятели от училище. Познавахме се от малки и правихме какви ли не глупости.
- Добре, но тогава аз ще извикам Ник.
- Да……, добре! – отговори тя и двете седнахме на люлката. Аз се облегнах назад и отново погледнах небето. Искаше ми се да е вечер, за да мога да гледам звездите.
- Хубаво е! – Ема наруши тишината, която се беше възцарила.
- Кое? ……… Да, наистина е хубаво! – отговорих и продължих да гледам нагоре, от време на време надигах чашата с кафето ми.
- Помниш ли, когато бяхме малки, как идвахме тук и гледахме звездите?
- Как мога да го забравя, веднъж бях разтроена заради липсата на татко и ти дойде да преспиш у нас, но вместо да сме в моята стая, спахме тук.
- Да, а ти после се разболя и трябваше да ходя сама на училище. – отговори тя и се разсмя.
- Знаеш ли, винаги ми е било приятно да седим двете и да си говорим за глупости, или изобщо да не си говорим, а просто да мълчим.
- Да и на мен! Ти си ми като сестра Алекса. – каза Ема и ме прегърна.
- И ти на мен. – отговорих, след това я прегърнах. Телефона ми започна да звъни, извадих го от джоба на джинсите ми и погледнах екрана.
- Кой е? – попита Ема.
- Ник. – отговорих и оставих телефона настана.
- Вдигни му, може да е важно. – каза тя.
- Сигурна ли си?
- Да.
- Добре. – отговорих и вдигнах телефона.
- Ник, какво има?
- Нищо, просто исках да те чуя и да те попитам едно нещо. – отговори той.
- Така ли? Какво?
- Разбрах,че ще има панаир след два дни и се чудих……, дали ще дойдеш с мен на панаира.
- Аз щях да ти звъня, за да те попитам същото. – казах и се засмях, той направи същото.
- Наистина? Това е хубаво! Е, ще дойдеш ли с мен? – попита ме Ник.
- Разбира се, но може ли да доведа Ема и още няколко човека?
- Да, може, а и ще се радвам да се запозная с приятелите ти.
- Добре тогава, Ник аз трябва да затварям, ще се чуем пак.
- Дочуване!
- Чао! – отговорих и затворих телефона, после се обърнах към Ема и видях,че ме гледа с онзи неин очаквателен поглед. Разказах ѝ набързо, а тя се усмихна натъжено. Усещам, че май не го харесва много, но щом го опознае, всичко ще се промени. Двете с Ема седяхме на люлката половината ден и гледахме облаците, търсехме познати форми и си говорихме за изминали случки. Дойде време да си тръгва, изпратих я до входната врата и се върнах на люлката, спокойствието и тишината бяха любимото ми нещо. Лежах на люлката и слушах птичите песни, поне до момента в който не огладнях. Станах от люлката и влязох в къщата, отидох в кухнята и си направих сандвич. Седнах на лаптопа докато си изям сандвича и разглеждах какво се случва из социалните мрежи.
© Еленка Гишина Все права защищены