Лежах в ръцете му с разпилени коси. А те все се омотаваха около нас я някой кичур литне към него сякаш духнат от вятър. А вятър нямаше. Дали пък любовта не е ветровита? Не, не е. Тя е ураган – най-щастливия, най-прекрасния ураган, който можеше да превземе душата ми. Нощта миришеше на луна, малко на дъжд и на него, разбира се. А аз лежах там, сгушена в него. Не! Прилепена за него, докосвах всеки сантиметър от лицето му, за да запомня извивката на устните му. Усещах топлината на тялото му, което скоро щеше да бъде далеч от моето тяло за неопределен период от време. Кой знае до кога? Накрая си преместих ръката, за да доловя ударите на сърцето му. Дъхът ми замря, когато ги усетих. Исках времето да спре. Да спре завинаги. И никой, никой да не може да ми отнеме този момент. После устните му се впиха в моите устни. Търсещи, жадни, поглъщащи. И тогава си помислих, че ще умра. От щастие, разбира се. От сладост. От тази безгранична и голяма любов, която е струпана в мен. Която искам да му дам до последната троха с риск да му омръзне някой ден. Аз исках да ме желае. И знаех че ме желае. Той копнее за мен така, както аз копнея за него. Сигурна съм в това точно толкова, колкото съм, че го обичам. Че искам да е светлината в дните ми и онзи нестихващ блясък в сърцето ми. Искам все толкова да ме кара да се чувствам. Значима, специална. Желана. Или просто жена. Така, както той го може, с неговата непринуденост.

О, да. Аз лежах в ръцете му с разпилени коси и сърце, преливащо от любов. А изгревът беше близо, все по-близо. И ние заспахме. Щастливи, забравили за времето, което не ни принадлежеше. Ние самите си принадлежахме, а това беше повече от достатъчно.