Някога, много, много отдавна тя беше от тези жени, които не бяха красавици и не блестяха с нищо, но женското у нея бликаше от всеки жест, съчетано с нежност. Беше търсеща и упорита, ранима и чувствителна, понякога самотна и неразбрана. Можеше дни и нощи да върши нещо за друг, без да мисли за себе си и без да се уморява. Сега на осемдесет и пет беше влюбена, обърнала се с лице към цъфналата круша, загледана в зелените гърбове на хълмовете отсреща. Вратата на къщата зад нея поскърцваше, галена от вятъра, а листата на черницата бяха млади и свежи. Жената си мислеше , че е невъзможно същите тези листа да опадат през есента, а севернякът през зимата да е навял сняг върху дървото. Очакваше с пресъхнало гърло мъжа с патериците, който уморен от кретането, щеше да приседне под крушата и двамата щяха да си говорят за сезоните като за близки хора, за пожарите в небето, които разпалва залезът. Тези хора не мислеха за преходността и краткостта на живота. Старецът с отпаднал глас казваше , че вечер, ...