Каква красота, помисли си Васил, гледайки морето и гърдите му се изпълниха с въздух от дълбоката въздишка. Издиша бавно, сякаш искаше с въздуха да излезе и мъката, която се беше загнездила в сърцето. Никога нямаше да е щастлив. Знаеше, че щастието е относително нещо в основата на което стои вътрешния мир, а той го нямаше. Сънят му беше накъсан и неспокоен, често го будеха кошмари. Запали нова цигара от догорелия фас, стисна я здраво между пожълтелите си от никотина пръсти и се усмихна. Двете му деца се гонеха нагазили във водата, а вълните носеха смеха им навътре в морето. Винаги, когато ги погледнеше сърцето му се свиваше, мислите му трескаво го връщаха там, в онова румънско село, в малката кирпичената къща, в която смях и детски глъч никога не стихваха. Какво ли правеха шестте му деца, как ли живееха без него? Боже, погледна той към небето-дано са живи и здрави,стисна още по-силно цигарата и се опита да спре сълзите.Нямаше да забрави вечерта на раздялата им.Сърцето му се късаше на па ...