Нима самоубийството не е просто плах опит да се упражни контрол над живота и смъртта? „Хей, вижте ме, готов съм точно сега! Сега е моментът според мен. Не искам утре или пък вдругиден!” Но според общовалидните правила това просто е грешно. „Не може така, това е грях!” - чух строг глас някъде от високо, който ме смаза като мравка и с наведена глава опитах да се скрия някъде. Но защо все пак не можем да вземаме решенията сами? Нима това не означава, че и целият ни живот се контролира от друг и отдавна е предначертан? Клише: „Живей си живота!” Да, ама как да си го изживея с удоволствие, като предварително е ясно какво ще ми се случи? И най-тъпото е, че само ти не знаеш сценария. Знае го Бог, врачката от съседния блок, дето гледа на карти Таро, раздърпаната циганка, която клечи върху разпокъсан картон от пералня на тротоара на улица „Последна надежда”, знаят го мазните и нагли политици, всичките ти съседи, но не и ти самият. Невежата, който тайно се надява, че може да промени нещо. „И на твоята улица ще изгрее слънце!” - казало слънцето и после спокойно се спуснало зад близкия хребет. По средата на филма вече се досещаш какъв ще е краят. Това убива желанието ти да го догледаш. Но ти с втренчени очи следиш развитието на нещата. Все още се надяваш, че не си прав и може да се случи нещо по-различно, по-различно, хубаво или пък истинско... Но накрая неизменно се появява надписа The End и ти с неохота осъзнаваш, че не си преживял нищо, което да е по-различно, хубаво или пък истинско... „Това беше! Всичко свърши, моето момче, време е да си лягаш!” И ти лягаш в неудобния дървен сандък, но пак не го правиш сам - така, както би искал. Някой друг те поставя там, така както му се струва най-добре на него. „Премести главата ми малко по наляво, така не ми е удобно!” Да, ама никой не те пита какво искаш. „Твоето мнение е без значение!” - ухили се злобно луната и се свря в скута на един пересто-дъждовен облак. „Откъде се взеха пък всичките тия лигави червеи? Не ги искам, гади ми се от тях!” - но те не се гнусяха от мен, а лакомо започнаха да ръфат месата ми. Дали сами бяха решили това, или някой друг определяше кулинарните им предпочитания.

            Около хиляда години по късно. Малките ръце със силиконови ръкавици внимателно разчистваха прахта по костите ми с помощта на една четчица. „Този е поне на хиляда години!” - чух нежния писклив глас на момичето. „Мисля, че мястото му е в музея!” „Защо в музея, аз не искам в музея!” - възмутен и уплашен попитах. Но разбира се, отново никой не ме чу.