– Ти пък кой си?- реагирам само с леко любопитство и почти без учудване на появилия се пред мен от нищото мъж, облечен с червена роба, обут с червени ботуши и с видимо изкуствени бели брада и мустаци. Отначало се стрясках при материализирането на разни обекти и субекти ама с всичко се свиква.
– Няма „Здравей”, няма „Добре дошъл”! Ама че посрещане!
Нахален и със самочувствие! Не стига, че се е изтипосал неканен, ами и да му се радвам.
– Дядо Коледа съм! Не виждаш ли? Не се ли радваш?
Поглеждам тъпо.
– Какъв Дядо Коледа, бе? Да не съм в детската градина? Я махни тоя комуфлаж!
Без съпротива, с темпо като за стриптийз (само дето подходяща музика липсва) „гостът” започва да разлепя брадата и мустаците и да сваля костюма.
–Аз съм новият пратеник от Центъра…
Започвам малко по малко да съобразявам. Обаче малко. Чудя се защо точно така трябва да изберат да изглежда новият. Класифицирам външния му вид някъде по средата между хлапе и плейбой. Ще го осиновявам ли, що ли?
– Къде е Поаро? – питам с ...