16 нояб. 2013 г., 19:41

Нищо случайно не е случайно Част 4 (финал) 

  Проза » Повести и романы
982 0 3
24 мин за четене

Нищо случайно не е случайно

 ПОСЛЕДНА ЧАСТ 

 

Робин отговори на въпросителните погледи:

   − Нещо се е объркало. Не могат да включат координатите. По дяволите! Доближете се, за да видим видеата. Наблюдавайте внимателно. Трябва да открием блокажа.

Всички се струпаха и наостриха сетивата си. Започна първият запис на станцията от сателит. Виждаше се цяло поле осеяно с метални кули. В горният десен ъгъл беше изписана вчерашна дата, а часовник бързо отброяваше часовете от денонощието. Нищо не се променяше освен силата на слънчевата светлина и движението на сенките. Вторият запис беше идентичен. Само датата беше днешна.

Фльор се обади плахо:

   − Има нещо нередно…но го улавям съвсем бегло…Върни пак днешният запис отначало… Някъде тук. Върни пак и забави малко… Можеш ли да увеличиш този участък…Стоп! Да! Видях го! Ето тук! – и тя посочи на екрана една малка кръгла сянка – от какво е тази сянка? Всички съоръжения са по-големи и с остри форми.

Робин започна да преглежда другите файлове.

   − Ето, този запис е от другата страна, от друг сателит. Така… - той пусна видеото – Сега да видим и часа…Трябва да е някъде тук…

Той забави скоростта на картината и всички се взряха съсредоточено. Боряна извика:

   − Ето я! Видях я! Върни съвсем малко…Да! Виждате ли я?

Наистина имаше необичайна сянка. След увеличението приличаше на човек с вдигната хоризонтално ръка.

Горан каза удивено:

   − Мислех, че там не припарват хора. Копелета! И за това са ни подвели. Явно изключват координатите ръчно. Презастраховали са се!

Цвети го докосна леко по ръката, за да млъкне.

   − Виждам пътя, по който е минал – не може да се улови от сателитите. На стената пред него има някакво съоръжение с циферблат и бутони. Натиска WPY401 308 KL 340 – 719…

Докато Цвети изброяваше символите, Робин ги вписваше в джобният си „калкулатор”. След малко вдигна глава и каза удивен:

   − Това са координатите на Брюксел. Трябва да има още. Виждаш ли друго?

Цвети седеше на стола с ръце в скута и затворени очи. Помълча за миг и започна да му диктува втора поредица.

Робин трескаво пишеше на „калкулатора” си и накрая измърмори:

   − Да! Точно това е! – и продължи бързо да щрака по клавишите на малката клавиатура. Щом приключи затвори очи и се облегна на стола. Останалите бяха вперили очи в него, но той като че ли не ги забелязваше. След минутка получи съобщение. Прочете го и огледа присъстващите. Двама души се открояваха – Цвети и Максим. На фона на развълнуваните мъже и жени те изглеждаха като мумифицирани.

   − Добре, приятели! Налага се промяна в плана. След 15 минути ще пристигне хеликоптер. В него ще се качи Цвета с един доброволец, който да изключи блокажа в ХААРП.

Горан се изсмя нервно:

   − Ти си луд! Полета до там е 20 часа. Да не мислиш, че онези ще стоят и ще чакат да ги гръмнете.

   − Частично си прав, но до там ще летите само 12 часа. До края на срещата ще остават 4 часа, през които ти и двама твои охранители ще изключите… - не успя да довърши, защото Горан го прекъсна:

   − Аз? Не съм се писал доброволец!

   − С Цвета се познавате, а това ще улесни предаването на информацията – не се отказваше Робин.

Намеси се и момичето:

   − Мога да ти предам всичко, което видях телепатично.

   − Не! – заяви Горан категорично – Аз не съм убиец! Търсете друг доброволец!

Едва беше приключил, когато Максим се изправи и отсече решително:

   − Аз ще отида!

Всички погледи се обърнаха към него. Робин хвана ръката му и я разтърси крепко. В гласа му се усещаше облекчение:

   − Браво, приятелю! Да не губим време! Цвети, бързо, навън! Не ви трябва нищо! Хеликоптера ще ви отведе в друга база, а там вече са подготвили всичко необходимо.

Тримата тръгнаха към мегдана на селото. Боряна се сети нещо и ги настигна потичвайки:

   − Мога да му поставя една инжекция, която да улесни телепатичната връзка.

Цвети я изгледа удивена:

   − Наистина ли?

Лекарката потвърди с кимване:

   − Ефекта е само 30 минути, а след още десет ще е като чисто нов – и тя се засмя нервно.

Робин помисли за миг, без да спира бързите си крачки и нареди:

   − Приготви я, но ще му я бият в самолета за Аляска. Още по-добре ще е ако имаш две.

Боряна затича към къщата  и се върна точно, когато Цвети се качваше. Подаде й пликчето и стисна бързо ръката й. Цвети се засмя и каза:

   − И аз те обичам! Всичко ще бъде наред!

 

ГЛАВА 6

 

            Полетът беше кратък. Докато момичето се помайваше дали гаденето ще продължи или стомахът й ще се успокои, хеликоптерът кацна. Вратата се отвори. Цвети понечи да слезе, но две ръце я повдигнаха и докато я пускаха на земята някой извика в ухото й: „Наведи се и бягай напред!”. Едната ръка стисна здраво нейната и я поведе. Бученето беше невъобразимо. Вихъра на перката вдигаше прашинки, които пълнеха очите й. Бягаше приведена и с чести премигвания успя да зърне целта – тъмно, кафяво-черно, матово туловище, подобно по-скоро на риба отколкото на птица, с пречупени криле. Няколко стъпалца водеха до отворената му врата. Цвети ги изкачи и влезе в салона. Имаше около десетина седалки, разположени сякаш хаотично. В дъното стояха седмина войника с еднакъв ръст, еднакво телосложение и еднакво любопитни очи. А срещу нея стоеше жена. Жена?! Висока, със стегната в малко кокче дълга черна коса, очи подчертани с лек черен грим и сияйна усмивка. Беше облечена също като мъжете в стегнат, еластичен черен гащеризон. Гърдите й бяха притиснати и изгубили формата си, а през тях и рамото й висеше малък автомат. Цвети си помисли: „ Господи, войната не е за жени! Тези гърди трябва да даряват любов и да кърмят бебета, а не да носят оръжие!” Жената срещу нея се засмя и протегна ръка:

   − Аз съм Лора и когато свърши всичко, ще направя точно това – пое ръката на девойката и я настани на една от седалките.

След миг до нея седна Максим. Самолета рязко излетя и ги залепи за облегалките. Лора заговори:

   − Аз съм ръководител на операцията. Отпуснете се. Ще летим около 12 часа. Цвети, когато си готова трябва да ни предадеш пътя до таблото и кодовете. Искаш ли да си починеш първо?

Цвети отривисто поклати отрицателно глава. Зарови из раницата си, извади пликчето от Боряна и го подаде на Лора. Жената-воин приготви спринцовката и се обърна към Максим. Той попита недоверчиво:

   − Сигурна ли си, че е безопасно?

   − Виж, зная, че сте нови, но ние не подлагаме под съмнение компетентността на съотборниците си. Разбира се, ти имаш право да откажеш. Нищо няма да се промени. Просто ще бъде по-трудно.

Максим не сваляше изпитателни очи от нейните, но все пак нави нагоре ръкава си и предложи ръката си.

  След минутка тримата бяха насядали на пода – Лора и Максим по турски, а Цвета с подгънати колене седеше върху петите си. Лора се обърна към момичето:

   − За първи път ли ти е?

Цвети кимна потвърдително, а очите й издаваха безпокойството. Жената хвана ръката й и предложи другата на Максим:

   − Не се тревожи! Аз ще се намеся когато осъществите връзката.

Цвети плахо подаде ръка на мъжа и затвори очи. Самолета се поклащаше съвсем леко и бучеше монотонно. Ръката на Максим беше топла и голяма – дланта й потъваше в неговата. Тя се опита да укроти галопирането на мислите си. Извика спомени за реката край селото, за кроткото й ромолене, за стрелкащите се рибки, за вятъра шепнещ в листата на дърветата, за аромата на трева и птичите песни. Сърцето й се успокои. Една част от нея се откъсна и доближи съзнанието на мъжа. То приличаше на яйце и беше защитено с еластична, полупрозрачна ципа. Щом се докоснеше до нея, обвивката поддаваше леко и после нежно я отблъскваше. Тъкмо си помисли: „Природата не подкрепя насилието.” и видя малка пукнатина. Внимателно се процеди през нея и попадна в слабо осветена стая. Смърдеше на мъжка пот и алкохолни изпарения. И, о Господи!, тялото й беше момчешко! Краката й бяха стъпили боси на дъсчен под и трепереха. Две малки ръчички стискаха с все сила тръбите от таблата на легло, челото й бе опряно между тях, а по гърба й лазеха огнени змии. Мъжът отзад вдигна ремъка, за да удари отново, но вратата се отвори. Очите й се извъртяха и видя една крехка жена да се хвърля към ръката на мъжа. „Стига толкова!” изхлипа жената, но мъжът я хвана за косата и я събори на пода. Цвети чу как от гърдите й се изтръгва вик побрал цялата болка. Не болката по гърба, а болката в душата от безсилието да спаси майка си. Един нежен глас прозвуча в главата й: „Кодовете, скъпа! Кодовете!”. Изтръгна се от момчешкото тяло и потърси спомена за видеото, сянката и … всичко потече гладко, все едно го преживява наистина. Когато предаде и последният код плахо отвори очи. Срещу нея седеше Максим. Усмихваше й се, а очите му бяха пълни с радост. Извърна глава към Лора:

   − Може ли да остана сама?

Жената й помогна да стане и я отведе към задната част на самолета:

   − Разбира се, скъпа! Справи се повече от добре! Някой ден ще имаш свой отряд.

 

            Събудиха я два часа преди да кацнат. Лека закуска, чай, освежаване и я облякоха в тъмен гащеризон. Лора обясняваше:

   − Когато кацнем ще тръгнат два отряда – Максим с двама охранители и след десет минути Григор, Владо и Калин. Ние с теб оставаме тук и следим отрядите. Ще кацнем възможно най-близо до кулата с интересуващото ни устройство. Операцията ще отнеме около час. После се омитаме и оставяме умниците да се справят със сателитите. Калин ще ти даде оръжие и ще ти покаже как да го ползваш. Не ме гледай така! Няма да ти се наложи. Това е превантивна мярка. Там няма охрана. Има хиляди камери и оръжия с дистанционно управление, но ние имаме момчета в Денвър, които ще се погрижат за това.

После се отдалечи от Цвети и направи последни уточнения с всеки от двата  екипа.

 

            ХААРП беше огромен. Безброй кули се извисяваха в небето, а между някои от тях пробягваха кратки светкавици. Всичко вървеше по план. Максим беше свалил блокажите и Лора получи потвърждение от сателитната връзка. Двата екипа вече се връщаха, когато получиха съобщение от Денвър, че операцията е разкрита и трябва да се действа бързо. След десет минути специалните екипите щяха да задействат унищожаването на целите.

Мъжете бягаха, но все още бяха в обхвата на кулите. Кратките светкавици започнаха да зачестяват и да стигат до земята. Въздухът беше наситен с електричество и мирис на изгорял бакелит. Цвети докосваше съзнанието му. Не виждаше през очите му, но съпреживяваше. Аналитичният му ум движеше краката и ръцете на тялото му с математическа прецизност. Спокойствието, което цареше във вътрешният му свят изглеждаше плашещо. Нямаше излишни мисли, нямаше емоции, нямаше излишни движения. И изведнъж нещо го повали на земята. Разкъсваща болка прониза левия му крак. Цвети скочи, излезе от самолета и затича към него. Виждаше го. Вече бяха стигнали съвсем близо. Четирима войници го носеха на платнище без да спират да бягат. Болката беше агонизираща и тя отдръпна съзнанието си. Качиха се. Вратата щракна и самолета се вдигна във въздуха. През илюминаторите влизаше светлина. Мълниите между кулите бяха полудяли, но самолета вече не беше в обсега им. Внесоха Максим в малка кабина и го положиха на тясно легло. Двамата му охранители се въртяха около него. Явно му оказваха първа помощ, но тя не можеше да види нищо. Единият от тях се обърна към нея и й направи знак да приближи. Влезе плахо и седна на предложения й стол близо до ранения. Той беше завит с одеало, само левият му крак беше открит. Цвета забеляза с ужас, че мускулите на бедрото му са грозно разкъсани и счупена кост стърчи навън. Миризмата на кръв я удари в носа и  стомахът й се сви в спазъм. Някой поднесе под носа й шишенце, тя вдиша и … о,гадост! … тялото й се стресна и тя се отърси от шока. Мъжът я доближи ръка до раната:

   − Тук има артерия. Виждаш ли тази скоба? Тя й пречи да кърви, но ако забележиш и най-малък пробив веднага ни извикай. Разбра ли?

Девойката поклати енергично глава, за да потвърди, а войникът продължи:

   − Ще кацнем при лекарски екип след два часа. Ще се справиш ли?

Цвети отново поклати глава. Мъжът нежно я стисна за рамото:

   − Ако се почувстваш зле или нещо се случи веднага ни извикай. Нали?

Тя потвърди, а очите й бяха широко отворени. Войниците излязоха и оставиха вратата притворена. Самолетът се поклащаше леко, бучеше монотонно, все едно, че нищо не се беше случило. Цвети затвори очи и се опита да се успокои. Паниката напираше:”ДВА часа! Това е толкова много време! А ако умре…в ръцете ми?”. Тя преглътна и се опита да извика отново спомена за селото, но се озова в къщи, с мама, която й говореше нещо докато шета. Рязко отвори очи и срещна неговите. Опита се да овладее страха, който напираше в нея. По лицето на Максим нямаше следи от агонизиращата болка. Той направи опит да се усмихне и прошепна:

   − Умирам, нали?

Цвети поклати отрицателно глава, а очите й се наляха със сълзи. Максим продължи:

   − Мисля, че умирам. Вече няма болка. Не ми е студено. Тялото ми е тежко, а на душата ми е леко. Сигурно иска да излезе – той задържа очите си върху нейните и след пауза на колебание продължи: - Знаеш ли, когато ти влезе в мен … ме заля една вълна от…омиротвореност,…покой изпълнен със щастие… видях реката…Господи, никога не я бях виждал такава… Кажи ми, ти винаги ли се чувстваш така?

Цвети едва преглъщаше сълзите си и леко поклати глава, за да не потекат, а Максим не сваляше възхитените си очи от нея:

   − Когато бях малък другите момчета лягаха по гръб в реката и се оставяха течението да ги носи. Завиждах им, защото изглеждаха много щастливи… Аз никога не успях да се отпусна така…Винаги съм бил стегнат…мускулите ми, умът ми, чувствата ми…Кажи ми, Цвети, това което ми подари да изживея…това ли е щастието?

Момичето вдигна рамене и с треперлив глас каза:

   − Пази си силите! След малко ще пристигнем при лекари.

Максим се усмихна вяло:

   − Знаеш ли, смъртта не ме плаши. Живота ми е бил безсмислен…Мога да си отида от този свят,…защото научих най-важният урок…разбрах какво е да си щастлив…А какво ли ще е всяка сутрин да се будя с това щастие до себе си… - той се присегна немощно и сложи дланта си върху нейната - Знаеш ли,…ако можех да остана…щях да ти предложа да се омъжиш за мен…А ти щеше ли да приемеш? – леко стисна ръката й - НЕ! Не ми казвай! Остави ме да изживея мечтата си.

Той затвори очи и главата му се отпусна на тънката подложка. Цвети се заоглежда. Търсеше нещо, но в кабината нямаше нищо. Облиза устни, подаде ги напред и се наведе към неговите. Постоя така миг – два и усети лек полъх от ноздрите му. Тихо прошепна:” Жив си!”. Ядно изтри с опакото на ръката си сълзите, които се търкаляха по страните й и решително заяви:

   − Няма да те оставя да умреш! Разбра ли? Няма да умреш!

Обърна дланта си нагоре и хвана неговата като за здрависване, затвори очи и се промуши в чезнещото му съзнание.

 

Когато самолетът кацна и в кабинката влезе лекарският екип, намери и двамата в безсъзнание, но с добри жизнени показатели.

 

ГЛАВА 7

 

Животът си кипеше с обичайният ритъм – някои отиваха на работа, други вече се връщаха; някои пазаруваха, други още търсеха място за паркиране; по улиците летяха линейки и мотори; някои правеха поредния скандал, а други се наслаждаваха на ритмично скърцащото легло; за някои денят сега започваше, а за други вече привършваше… И изведнъж тока спря – светофари, витрини, неонови реклами. Светът замря за миг. Само за миг, колкото да се откъсне от обичайните си мисли. После се включиха всички телевизионни екрани – в домовете, в заведенията, в магазините. Дори по улиците на градовете се появиха големи екрани, за които хората дори не бяха предполагали, че съществуват. Всички те премигваха с чернобели черги и вдигаха невъобразим шум. Някои заслониха уши с ръце, а други скочиха да намалят звука, но шумът спря. Картината се проясни. Екранът беше разделен на две – в лявата половина се виждаха кадри от приземяващи се един след друг хеликоптери в „двора” на огромен замък. На всеки метър имаше охранител. От хеликоптерите слизаха господа, предимно възрастни и неизвестни, и влизаха в двореца придружени от група охранители. В дясната половина на екраните всички виждаха как в сградата на Европарламента в Брюксел влизат лидерите на Европа и САЩ с големи почести, заобиколени от стотици репортери и бодигардове.

   Заговори електронният български глас „Гергана”. За тези, които не го познаваха той беше доста необичаен и дразнещ женски глас, с механична интонация и тук - там неправилно ударени думи.

„ Послание на Българското Освободително Движение” до всеки гражданин на планетата Земя:

  Кадрите, които виждате на вашите екрани не са от филм. Кадрите, които виждате не са от шоу или монтаж.

Вие наблюдавате реалното елиминиране на самопровъзгласилите се господари на планетата.”

Сега на целият екран течеше репортаж от залата, в която се бяха събрали около стотина мъже. Качеството беше лошо, но зрителите можаха да различат как потичвайки влезе един охранител, доближи се до ухото на един от мъжете и му пошушна нещо. Възрастният мъж остана невъзмутим няколко мига, размени няколко думи с охранителя и се изправи, за да привлече вниманието към себе си. Още обмисляше думите си, когато цялата зала се разтърси. Записът прекъсна и се появи картина от въздуха. Прекрасен, замъкът на Дракула в Брашов беше кацнал на скално възвишение. Но зрителите нямаха възможност да се порадват на красотата му, защото основата на скалното възвишение се разтърси, скалата се разцепи и в пукнатината потънаха отломките от двореца. В следващият миг картината ги пренесе в Брюксел. В кръглата зала кипеше дискусия. Репортерите жадно настройваха обективите на камерите и следяха всяко движение, жест и гримаса. Чу се сигнал за тревога. В първият момент делегатите се спогледаха озадачени, но явно чули съобщение в слушалките си наскачаха от местата си и се втурнаха към врата, прикрита с картина от символи. Най-отпред си проправиха път охранителите на най-важните персони, а зад тях, изпаднали в паника се блъскаха останалите делегати. Двама мъже се спуснаха към вратата, за да я отворят, но не успяха. Тълпата напредваше и притискаше елита все по-напред. Между височайшите персони и тълпата се изправи кордон от въоръжени мъже. Тогава дойде първият трус, а след него и вторият. Зрителите наблюдаваха кадри заснети от въздуха, на които недостроената Вавилонска кула се разтърси, а после се срути с грохот.

„Гергана” продължаваше с механичната си интонация:

„ Българското Освободително Движение поема цялата отговорност за проведените атентати. Използваното оръжие е база в Аляска от програмата ХААРП, която е под контрол на БОД.”

На екраните се сменяха още два репортажа за срутване сградите на Международният валутен фонд и Федералният Резерв на САЩ.

„Обръщение на БОД към останалите страни на планетата:

„От днес България е финансово независима държава. След извършеният военен преврат БОД временно поема функциите на управление. Армията ни охранява границите на Родината и организацията ни няма да се поколебае да използва всяко оръжие, за да ги защити. Очакваме признание на суверенитета на България и покана за сключване на нови споразумения и договори.”

На екраните започна репортаж за арестуване на българският политически елит.

„Обръщение на БОД към българските граждани:

„БОД обявява военно положение в България. В момента се извърша операция по задържане на всички участвали във властта персони и техните семейства. Те ще бъдат настанени в специализиран лагер до произнасяне на присъдите им от народният съд. Приканваме всички граждани да останат по домовете си, за да не станат случайни жертви в тази операция.

Всички финансови учреждения, магазини и бензиностанции са под наш контрол и охрана.

До възстановяване на икономическата структура на страната гражданите ще получават неограничен достъп до електричество, газ за битови нужди, здравни услуги и медикаменти, а също телефони, телевизионни и интернет услуги.

Призоваваме всички работещи в здравеопазването, енергетиката, хлебопроизводството, доставчици на телефонни, интернет и други важни услуги да продължат да изпълняват служебните си задължения.

Призоваваме всички граждани с имот и роднини по селата да се преместят временно там, за да облекчат обслужването на населението. Желаещите ще получат безплатно гориво за автомобилите си.

След два часа стартира програма „Храна”. Призоваваме всеки гражданин да се отправи към най-близкият супермаркет и да се регистрира като потребител. Всеки ден до възстановяване икономическата структура на страната потребителите ще получават безплатно дневни дажби храна.

Стартира интернет програмата: „Създай България”.

БОД призовава всеки пълнолетен българин незабавно да се включи.

Достъп до програмата има всеки регистрирал се с данните от личната си карта.

В тази програма имате възможност да давате предложения, да коментирате и да гласувате. 

Това е начинът, по-който българският народ ще вземе първите важни решения след освобождаването си.

Стартираме с примерни предложения:

1. За форми на държавно управление и устройство;

2.  За икономически модел.

Бъдещето на България е в нашите ръце!”

Репортажите и обръщенията започнаха отново и после пак и пак…

Зрителите бавно започваха да осъзнават какво се случва. Някои се поздравяваха и прегръщаха, но повечето стояха като парализирани – програмите им на биороботи не бяха съвместими с новите събития.

 

***

 

Максим долавяше гласове някъде далече, далече. С неимоверни усилия навдигна клепачи. Бавно, в поле от светлина пред него изплува мъжко, гладко избръснато лице с лека усмивка. По синята просто скроена блуза с къс ръкав Максим се досети, че това е лекар. Забеляза, че мъжът мърда устните си, напрегна слух и долови далечни думи:

   − Е, как си, спасителю?

С голяма мъка Максим успя да накара устните си да се размърдат. От гърлото му излезе слаб глас:

   − Май…съм…жив.

Лекарят се засмя:

   − Не само си жив, приятелю! Поизмъчи ни, но успяхме да те закърпим. След някой друг ден ще ме молиш да те изпиша. Хайде, сега почивай, та да събираш сили.

Мъжът се обърна и излезе от стаята. Главата на Максим беше празна. Обърна я в страни и … срещна радостните очи на Цвета. Успя да докара подобие на усмивка, а тя хвана ръката му и каза:

    − Да!

Той се опитваше да разбере какво означава това, да извика поне някакъв спомен, но умът му работеше бавно, едва едва, а момичето отново повтори:

   − Да! Ще се омъжа за теб.

В този миг всички спомени го заляха. Трябваха му няколко мига, за да ги подреди. Максим немощно вдигна ръка към лицето й, несръчно избърса сълзата и прошепна:

   − Благодаря ти!

 

ЕПИЛОГ:

 

            Първа Русия призна суверенитета на България, поздрави БОД и протегна ръка за сътрудничество. Повлияни от това или не, поздравителни писма изпратиха Турция, Китай и други държави.

            В някои държави властите реагираха светкавично и успяха да запазят позициите си, но в други настана хаос. Хората излизаха по улиците – някои се радваха, а други се отправяха към кварталите на богатите, които вече бяха обезлюдени.

            С необходимите международни споразумения петте срутени сгради бяха залети с тонове бетон – гроб и паметник на отминалата епоха.

 

            Горан се включи активно в интернет дискусиите и макар да виждаше накъде клонят везните не успя да преглътне първите народни решения:

  1. Българският народ реши: Всеки българин участвал пряко в управлението на България от 1989 година до днес е национален враг.
  2. Българският народ реши: Всеки национален враг получава смъртна присъда. Семейството на всеки национален враг се прогонва от територията на България до живот. Имуществото на всеки национален враг се отнема в полза на България.
  3. Българският народ задължава БОД да приведе в изпълнение Решение № 2. Българският народ да стане свидел на екзекуциите чрез предаване на живо по телевизия и интернет.

   Робин и Горан дълго спориха разгорещено дали това е най-доброто начало за Нова България. Нима хомосапиенсът все още убива себеподобни с камъни и разпъва на кръст?!  Последните думи на Робин се забиха в сърцето на Горан и укротиха духа му: ” Ти, приятелю, се гордееш със стремежа си към справедливост. Тези хора, т.нар. национални врагове от години прокарваха съвсем съзнателно политика за обедняване и унищожаване на народа. Превърнаха гордият българин или в странстващ слуга или в просяк. Искаш справедливост – добре! Тези, които изопачиха историята ни каква присъда трябва да получат? Тези, които отрязаха достъпа ни до свободна енергия, за да ни направят зависими каква присъда заслужават? Тези, които допуснаха банковата система да ограби майки с малки деца или старци и ги изпрати да спят под балконите на блоковете каква присъда трябва да получат? Тези, които скриха лечението на рака как трябва да бъдат наказани, за да изпитат на свой гръб болката на умиращият и неговите близки? Как ще накажеш министърът изпратил Цвети в Месовина, за да бъде насилвана?...Искаш хуманност! Е, добре! Аз пък ти казвам, че е по-хуманно да им теглиш куршума, отколкото да ги накараш да понесат болката и униженията, които са причинили на беззащитните си жертви!”

   Дълги нощи Горан се мята в постелята си. Изживяваше дълбока вътрешна борба. Стремежът му към справедливост крещеше за възмездие, а убедеността му в неприкосновеност на човешкият живот искаше да задуши крясъците. С уравновесяване на силите в съзнанието му започна да се прокрадва дума, която носеше помирение и духовно израстване: „милост”.

  Бягството никога не му е допадало като изход и той реши да остане. Най-силният довод бе, че сега гласът му наистина има значение за изправянето на българите и ако всички мислещи като него се оттеглят, то новото начало ще бъде опорочено от жадните за мъст.

   Той стана един от тримата съветници в „Съобщество на корабоплаването и корабостроенето” със седалище в гр. Варна. Щеше да изпълнява тази длъжност за две години, тъй като в изборите му се падна златната среда. Едно от задълженията му като съветник беше да участва ежемесечно в Срещата на съветниците. Това бе новият парламент – по двама съветници от всички съобщества обсъждаха публично вътрешнодържавни проблеми и предлагаха решения, а след края на срещата се извършваше интернет гласуване и всеки българин участваше в решенията. Срещата на съветниците имаше и представителна функция при срещи и сделки с други държави.

  Отговорността на тази титла му тежеше и всяка вечер той отброяваше колко дни го делят до свободата. Свободата да се спусне с лодка по реката и духът му да полети като птица.

 

      Боряна, стимулирана от влезлият в сила безусловен базов доход, се спусна да преследва мечтата си. Стана пътуващ лекар, като основните й цели бяха две: първо да направи карта на диворастящите в България билки и  да я раздели на райони; и второ да събере от възрастните жители всички рецепти за народна медицина, да ги категоризира и обедини в каталог.

  Тя тръгна сама на това пътешествие, а го завърши с много съмишленици и приятели.

 

      Максим и Цвети решиха да се оттеглят при любимата и на двамата река. Травмата в левия крак го караше да куца и не му позволяваше да забрави, че е бил част от системата, която унищожиха. Селото вече не беше толкова спокойно – повечето къщи вече имаха собственици – кокошките кудкудякаха неспокойно, защото децата ги гонеха, а майките гълчаха непослушковците, мъжете пък бръмчаха с всевъзможни мотори, фрези, резачки и дрелки… Бай Манол и баба Димка ги посрещнаха искрено зарадвани и ги настаниха в малка къщичка до реката. За съжаление не успяха да се засекат с Робин и Фльор, защото те се бяха преместили във военноморската база Атия.  

 

 „ Ще дойдат добри дни за България. За народите, които помагат на нашата държава. Защото тя ще бъде уважавана и тачена от велики държави. Ще мине време, България ще изправи снага, самочувствието на хората ще порасне. България ще бъде благоденстваща страна!” Ванга

© Мая Миленкова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??