Тя беше в своята стая, потънала в тишина. Беше загасила лампата и седнала до прозореца, наслаждаваше се на гледката, която се разкриваше в омайната нощ. Беше от онези нощи, които сякаш разказват някаква приказка, които диктуват на сърцето отминала болка и всеки удар отеква  в далечен спомен. Снегът валеше на парцали, а улиците бяха пусти в неделната вечер. Да, всички си бяха у дома, използваха този ден да прекарат време със семейството си, да си разкажат на кого какво му се е случило през изминалата седмица, да се полюбуват на тези откраднати моменти.

А колко е тъжно, когато в същото това време някой е сам, самотен, без да има с кого да обели и дума... само цигарата догаря в мрака и... тишина.

Така Мелиса беше потънала в размисли, отронваше по някоя сълза, отправена към миналото, отпиваше по глътка вино в чест на самотата и гледаше единствената звездица, която се подаваше в иначе потъналото в мрак небе.

Изведнъж се почука на вратата. Тя дори не обърна внимание, мислейки, че ù се причува. На втория път се отърси от мислите си и се запъти да отвори. През това време се потропа още няколко пъти, сякаш някой беше чакал толкова време, че и секунда повече не можеше да издържи.

- Идвам! Кой е? - попита Мелиса с пресипнал глас.

- И да ти кажа, няма да си спомниш... - отвърна един мъжки глас.

- Ами, колкото и да не вярваш в мен, аз отново ще те разочаровам, защото много добре разбрах!

Тя отвори вратата и опитвайки се да сдържи сълзите си, му подаде ръка и го покани да влезе.

- Какво правиш тук след толкова години, защо ме търсиш? - попита тя и помисли, че сърцето ù ще изскочи заедно с думите.

- Разбрах, че си се омъжила и дойдох да те поздравя, питайки се дали си сигурна, че това е човекът за теб, или след още една-две години ще се умориш и от него?

- Ами, той поне се осмели да ми предложи живота си, а не се уплаши, че ще загуби паричките на мама и тати.

- Знаеш, че не беше така. Аз бях готов да направя всичко за теб! Молих те да не ме оставяш, обещах ти живота си, та ти винаги си го държала в ръцете си и си го мачкала, колкото си искаш!

- Че аз нищо не съм ти искала... ни живота, ни сърцето. Бях забравила защо те оставих, но сега вече си спомням, че се бях уморила от теб и от драматичните ти изказвания.

- Може да съм всякакъв, но никога не съм те оставял сама в толкова късен час, никога не съм предпочитал да бъда другаде вместо при теб.

- Съпругът ми е на работа! - кресна Мелиса.

- Да, абсолютно съм сигурен, че е така. Ти все още вярваш в мечтите си, във вечния си идеал за добро семейство, а някога замисли ли се, че целият живот е една илюзия?

- Виж... за какво си дошъл? А! Да върнеш времето назад ли? Това ли искаш? А! Или очакваш да се разведа и да се върна при теб само защото си ми прочел една лекция за любовта?! Моля те, прибирай се при мама и тате и безсмисления си, още тийнейджърски живот и ме остави да бъда щастлива!

- Бях забравил какво чудовище ставаш, колко си безскрупулна, когато те боли.

- Ха! Да ме боли? За теб ли? Много си вярваш, мойто момче, ти не си нищо за мен. Чуваш ли? Нищо! - Мелиса тръгна към вратата, но след миг се спря, извърна главата си, погледна го с изкуствения студен поглед и добави. - И никога не си бил!

- Милата ми тя, бях забравил и колко си сладка, когато се опитваш да отстояваш себе си. Е добре, нарани ме! Това прави ли те щастлива? Така ли ощастливяваш съпруга си?

- Виж какво! Махни се от живота ми веднъж завинаги! Ти си Никой, Никой! Запомни го!

Тя трепереше, в нея се беше вече събудило онова старо чувство от старите им кавги, от старата им любов. Някак си ù харесваше начина, по който той я познаваше. Да, той я познаваше до болка. Обичаше я истински - това беше ясно, никога нямаше да я забрави. Въпросът беше забравила ли го е тя? Досега никога не беше изниквал този въпрос в главата ù. Та тя рядко се сещаше за него, но ето го сега - стои пред нея още по-възмъжал, още по-красив, още по-горещ и пламнал от любов към нея.

В стаята цареше тишина. Пепелникът се пълнеше с цигари, чашите се свършваха една след друга, а Мелиса нито плачеше, нито продумваше, а дори и нищо не мислеше в момента. Просто го гледаше... очите му говореха - не казваха нищо и в същото време казваха всичко! Тези очи... тези красиви зелени очи... те отразяваха светлината на догарящата свещ, а устните му потрепваха и тя вече не знаеше какво се случва с нея.

- Хайде, тръгвай! Не си желан тук. Ако съпругът ми се прибере и те види тук по това време, ще стане много лошо.

- На мен не ми пука за мъжа ти!

- Но на мен ми пука! За мен той е всичко, всичко това, което ти никога не си бил и никога няма да бъдеш. - тя неистово се бореше с него и... със себе си. - Обичам го така, както теб никога не съм обичала! Той е моят живот!

Ето... аплодисменти за тази дама! Тя успя отново. Нарани го жестоко! Та нали това бе нейната специалност - да ранява, да ранява безпощадно. Няма ли тя сърце...

Мъжът пред нея отново се превърна в онова момче, което бе изоставила преди години. Той я погледна, опита се да проговори, но от очите му бликнаха сълзи, едри и бистри като изворна вода, очите му сякаш промениха цвета си - станаха отровнозелени, отровени от жлъчните думи на Единствената. Единствената, която е обичал, която е искал, която го е имала истински. Да... той бе само неин - винаги, завинаги само тя ще съществува.

Андрей разбираше, че няма какво повече да прави там и пое към вратата. Спря се точно пред прага и не мръдна доста дълго време. Сякаш не бе сигурен дали ще може да изрече това, което бе таил, събираше сили да се обърне и да я погледне за последно. Тази жена - неговата! Неговото момиче, което той така добре познаваше, само той можеше да я направи щастлива, а сега вече друг я притежаваше.

- Знаеш ли, Мелиса? Бъди наистина щастлива! Ако ти си избрала това и си сигурна, че ще си добре така, то аз се радвам за теб. Дойдох тук, за да съм сигурен, че не правиш грешка, че си истински щастлива. Ти ми показа, че наистина обичаш съпруга си  и аз няма да ти преча повече. Но те моля, моля те да не забравяш коя си - ти си Жената, ти си единствена и неповторима, ти си кралица, ако някой се опита да те убеди в обратното, никога не му вярвай, изсмей му се! Ти си всичко, което един мъж може да иска, и този, твоят, ако го разбира, то е най-големият щастливец. Бъди щастлива, мое малко Мише, моя любов, мой живот! Аз никога не   ще те забравя и преди завинаги да затворя очите си, аз пак ще шепна твойто име, защото искам да знам, че последните ми сили ти си ги отнела! И когато дойде време, ще си отида щастлив от този свят, знаейки, че някога съм те имал. Сбогом...

Той я целуна - топло и нежно.

Андрей плака през цялото това време. Всяка една дума бе тъй тежко изтръгната от устните му, но беше сигурен в думите си. Изрече ги с достойнство, разби сърцето си на хиляди парчета. Ако имаше момент, в който човек може да извади сърцето си и да го предложи на някого, за да може да го смачка, то той го направи за нея, но го направи достойно, знаеше, че си струва.

Обърна се, отвори вратата треперейки и я затвори след себе си, без повече да се обръща.

Какво стана с Мелиса? Защо не можеше да спре сълзите си? Защо имаше чувството, че умира? Защо още усещаше топлината на устните му върху своите и защо не се дръпна, когато той я целуна? Още ли го обичаше, та сърцето биеше тъй лудо? Тя бе победена! За пръв път кралицата падна. Него ли нарани с думите си, или себе си? Него ли излъга, или сърцето си? Трябваше да го намери, да му каже, че нищо от това, което бе казала, не беше вярно, че го обича, но няма как да бъде с него и че не е никой.

Тя грабна палтото си и понечи да отвори вратата. Там бе той... съпругът.

Беше си тръгнал от работа възможно най-рано, за да е с нея, да не стои сама до късно и да си легнат заедно. Мелиса му помогна да свали палтото си, обяснявайки, че била тръгнала до магазина за нещо маловажно и го извика да си легнат.

На следващия ден по телевизията съобщиха, че някакъв си луд скочил пред колите по невнимание. Само че те не знаеха - този някакъв си луд, преди да издъхне, прошепнал нещо кратко... нещо, което за него значело живот...