Лятото беше в разгара си, горещината бе започнала да отслабва и златистите лъчи, които все още надзъртаха между покривите, озаряваха последните етажи по фасадите на отсрещния тротоар. Емил вървеше с ръце в широките джобове на бермудите си и разсеяно зяпаше плътно опрените една в друга витрини, профучаващите автомобили и най-вече шарената тълпа от минувачи. Не се заглеждаше особено в нищо и в никого, просто се наслаждаваше на живота, който кипеше в ранната вечер, когато някой извика името му.
– Ехей, здрасти, Емо, радвам се да те видя.
– Ха! Вальо! Къде се загуби бе, човек? – Емил хвана с две ръце протегнатата длан. – Не сме се виждали от... даже вече не си спомням от кога.
– Да бе, нашето наистина е резил – обърса чело Валентин.
– Накъде си тръгнал? Хайде на по биричка?
– Ох, нямам...
– Време... – засмя се Емил. – Защо ли ми се струва, че съм го чувал?
– Ами то си е така. Все има нещо за правене. Ти си си добре, нямаш семейни ангажименти.
– Хайде сега! Всички си имаме своите проблеми. ...