Аз не съм художник, нито съм поет, но югът е нарисуван в душата ми, накъдето летят птиците на ноемврийското ми мълчание...

За 29 години за пръв път пропусках рождения ден на майка си и сякаш слана беше попарила душата ми... Бях на хиляди километри разстояние от нея и въпреки, че през последните години беше загубила характера си заради болестта, и се беше превърнала във влудяваща около себе си хората (включително и мен) жена, така копнеех за прегръдката й...
Исках да порасна и да сменя цвета на косата си; да се татуирам, и да си пробия пъпа. Исках да работя, за да не съм зависима от никого и да живея сама, защото така правят големите. Исках да се влюбя, да се отдам на четене на книги и лично творчество, и да напусна България. Не чаках дълго: пораснах, смених цвета на косата си (даже няколко пъти); татуирах се (почти цялата) и си направих няколко пиърсинга. Започнах работа и заживях сама (точно, както правят големите); изпълних живота си с книги, и лично творчество, влюбих се и напуснах България... И за пръв път, от толкова време насам, усетих пронизващите от острието на липсата на майка ми болка, и самота.
"Не плачи, мамо!" си спомням, че й казах по телефона, а тя заплака още по - силно и през сълзи каза: "Аз съм ти майка, не мога да не се притеснявам!". И мама ми казва всеки път: "Когато ти е тъжно, и имаш проблеми, когато имаш мъка на сърцето, ела си при мен - да станеш мъничка; да станеш дете; да тръгнеш от никъде..."
 Насреща ми бе път като всички останали, а мъглата тежеше на сърцето ми така, както снегът натежава на клоните на дърветата... И така исках да не съм боядисвала косите си; да не съм се татуирала, пробивала, нито пък да съм порастнала. И така исках да стана мъничка, да стана дете, и мама пак да лекува издраните колене...