Няма значение в колко часа залязва слънцето, ни разумът, защото той може да остане буден (и обикновено остава, макар да се заблуждаваме в обратното), но той – разумът, може да бъде гълъбче бяло, кацнало високо, високо на улея на сетивното, с разрошена от топъл вятър перушина, сладко напявайки с плътен глас, гълъбче бяло, а не скептичният дявол, небрежно нахлузил марково сако, със самоуверена походка и поведение, циничен и тъжен, ироничен, почти откровен, след тонове смазващи истини, обърнал няколко чашки лъжи, но по-трезвен от винаги. Не, не е необходимо този голям брат на кожата да заспи. Дори не винаги се превръща в гълъбчето, но изглежда му харесва. Част от шегите му е. Няма значение в колко часа залязва слънцето, дългата страстна нощ е лош астроном. Звездички посред бял ден има. Метеори целят по ушите като изстреляни оризови зрънца през тръбичка от палаво дете. Има музика, разбира се. Ухание на упадък и цветя. Незрели прояви на зрели хора и усещане за назряване на нещо непознато като плод, но познато като вкуса на сиропа, изцеден от него. Сексът е неизбежен. Преди телата идеите са разкъсали дрехи, засмукали устни. Въргалят се и стенат, целуват се и хапят, преплели тела, са се превърнали в кълбо. Катурва се то, катурва се по острия наклон на хълма на битовото. Подскача, завлича още и още камъни. Земята се кърти. Чезне светът и върху какво ли стъпват високите ми токчета, че тракат, сякаш стрелят. Искат да заглушат звука на сърцето ми. Да не чуят ушите ми, че е полудяло. Всъщност, не. Не е полудяло. То е единствената ми нормална част. Прави това, за което е. Чувства, чувства. Престава да ги има седмиците и месеците. Вакуум съм, просмуквам го в недрата си, за да се взривя и да се излея върху него. Да го обгърна с пулсация, влажна, чувстваща, алена. Искам да го стопля, а попивам под кожата му, губя се. Разумът ми си пее на улея на сетивното, бяло гълъбче с разрошена от топъл вятър перушина. Хубава съм, като изрезка от списание. Тъй ме виждат, а сега сияя. Радват ме очите. Дрънчат по мен като накити на принцеса от приказен изток. Няма ме в тази фигура, в тази сладка кукла. Над нея съм, усмихвам се, движа я на конци. В облаците съм и се къпя в тях, по-приятно е, отколкото във вана. Имам си и скришни мълнии. В пазвата, и в очите. Послушни кълбовидни мълнии имам и в шепите. Гъделичкат. Щипят. Хапят. Възбуждат. Подскачат електрически заряди и по цигарата. На няколко пъти пламва и без да съм щракнала запалката. Всъщност може и да съм щракнала, но къде чезнеха постоянно запалките? Не съм разсеяна. По принцип не съм. Смея се по-различно, по-често. Забележимо е.

Няма значение кога изгрява слънцето. Нощта не свършва и не свършва. Храни се с мен. Къса ме мисъл по мисъл, мръвка след мръвка. Приятно е. Искам да изчезна, да се вселя в нея. Да се размеся с всичките й духове. Милиарди да бъда. Милиардите грешни души, изкусени чисти души, които се отдават до прашинка. Искам да бъда всичките и с всичките да му се отдам и всичките да му отдам. Чувствам ги, попивам ги под себе си. Като енергии ги попивам. И след смъртта си не са намерили покой. Вселяват се в телата на себеподобните живи. Изживяват отново старите си грешки. Обречени са на тях, както аз съм им обречена. Светло е. Светло е, а е нощ. Безкрайно е, а стаите толкова тесни за дъха ми. Ще пръсне стените.

Кискам се над куклата си, движа я в това, което виждат като ден. Не прави грешки, върви й, защото виждам от високо пътя й. Преценявам я, сякаш е на шахматна дъска. Над битовите й условности съм. Обхванала времето и пространството, отдадена сякаш на космоса. Пияна и без да съм докоснала с устни чашата, по-трезво от когато и да е било постъпваща.

Ядрената ми маса се разпада. Мога докато разказвам виц да проведа и сериозен делови разговор. Спирам да се познавам. В огледалото виждам седем, понякога дванадесет различни изражения. Не събличам нимфа, нито той съблича нимфа. Цяла самодивска гора има под дрехите ми. Често казвам „побъркана съм”, а съзнавам, че е най-нормалното състояние. Защо ли оприличаваме с безумие човешкото щастие? Питам се под песента на бялото гълъбче, без отговорът да ме вълнува.

Как го стори с мен? Магьосник ли е! Не съвсем обикновен изглежда. И така заспал…

Насън отговори, че превързал очите си и престанал да вижда пропастта помежду ни.

Не го разбрах. Попитах го още нещо. Отвърна съвсем объркано. Засмях се, а после сънувах, че съм крепост. Събудих се и забравих съня, за да си го припомня след време.

Изгревът след дългата нощ в мен настъпи по астрономически залез.

Месеци бяха отминали.

Виждах куклата си да върви. Скъсала конци от нея, не можех да я водя. Губех връзка с нея. Спря да бъде бяло гълъбче разумът. Стар приятел виждах в лицето му. Скептичен дявол, нахлузил небрежно марково сако, със самоуверена походка и поведение. И подпрях глава на рамото му, понеже нямаше друго рамо, в което да я подпра.

Вървях, опитвах се да видя света такъв, какъвто го виждах преди месеци. Забелязвах, че нищо в този свят не се е променило. Усмихнах се и рекох си, че каквото и да съм преживяла, не съм предизвикала глобален катаклизъм.

Щом всичко е същото, и аз мога да бъда същата. Наранена ли съм, та аз дори не плача. Мирише ми само силно на люляци, а люляци няма.

Тракаха токчетата ми, комари и погледи жилеха бедрата ми. Харесвана съм, желана лакомо. Нищо не се е променило.

Кого ли лъжа!

Неволно обърнах глава встрани и забелязах сянката си.

Бях на високите си токчета и с късата пола. Сянката ми беше в панталони. С къса коса. Това беше мъжка сянка. Не приличаше на неговата. Познах своята.

Все тъй женствена, имах мъжка сянка.