22,00 – 23,00 часа

На площадката двама мъже са се вкопчили един в друг, а Здравчев ги разтърва. Те не му обръщат много внимание, всеки гледа да удари лошо другия, докато на Здравчев не му омръзва и с два резки удара ги запраща в двата ъгъла. След което застава до водещото надолу стълбище, тъй като единият се опитва да се измъкне…

-На място! – командвам почти тихо, но с такъв тон, че ротвайлер ще спре и ще се огледа за всеки случай.

Здравчев е сграбчил измъкващия се, аз съм притиснал до стената другия, единият униформен вече е пресякъл пътя за бягство по стълбището…

Полиция! Документите!

Тоя в ръцете ми се опитва да бръкне в джоба си, не успява и моли задъхано:

Извинете, господине, но как да покажа личната карта?

Другият сочи с крак към вратата по средата на площадката. Тя е леко отворена, отвътре наднича дребна млада жена:

-Аз тук живея… Тоя ме нападна…

Което веднага пали фитилите на другия и усещам как напъва мускули. Не успява, но ръмжи:

-Гадино мръсна… Ти ли не знаеш…

Нямам време, работата е много, затова казвам на Здравчев:

-Я го вкарай тоя в апартамента… И ме изчакай! Разпитай го, а и жена му, за бабата и дядото, пък аз ще си поговоря горе с другия и идвам…

И двамата противници нещо не са съгласни с нареждането ми, но… Хем са в ръцете на закона, хем тия ръце яката са ги сграбчили, така че…

Замъквам „моя“ човек нагоре, влизаме в апартамента, набутвам го в кухничката. Мятам го на стола, където седях преди и казвам със зверския си глас:

-Не мърдай!

И оня не мърда. Едно, че вече се увери в силата ми, второ, че вижда полицаят до вратата, трето… Трето, както се убеждавам, няма защо да се бои от полицията…

-Е? Какви са тия среднощни нападения върху мирни граждани? Кажете, господин Кочев?

Човекът поглежда личната си карта, която внимателно чета…

-Вижте, господине… Как да ви кажа? Тоя е  мошеник! Крадец!

Което аз отдавна съм разбрал, но питам:

-Защо така смятате? Вие го нападате – и то у дома му…

Оня се отпуска. И започва да разказва…

С гражданина Лилов се запознал преди няколко месеца. На мач. /Ако не знаете – в града има отбор. Играе в Б група, защото почти всички останали отбори в страната са по-зле от него. Или са поне на нивото му./ Ходил редовно на мачове – колкото и странно да ми се вижда това. Стара страст, от ученическите години. Вече останали двайсетина човека в местната публика, ама…

Та се запознал с Лилов на един мач. После пили кафе, разменили си телефоните…

А преди два дни Лилов му се обадил. Разменили по няколко думи, обещали си да се видят в съботата на мача. Той – Кочев, имал глупостта да му каже, че ще е волна птичка. Хем е в отпуска, хем жена му в събота е на работа цял ден. Та ще може и по една-две бири да ударят после…

Отишъл на мача, нашите избутали пореден равен, после пили бира. Било весело, но Кочев няколко пъти искал да си тръгва. Работа имал в апартамента, ремонт бил започнал. Обаче, Лилов не го пускал. Открехнал се на вицове, почерпил…

А, когато се прибрал в кооперацията, Кочев не можал да отключи. Едно, че още в асансьора разбрал – някъде изгубил ключовете, нямало ги в джобовете. Второ – вратата била притворена. И разбита…

Извикал полиция, цъкали, писали, снимали…

И днес се сетил защо добрият му познат толкова напирал да черпи и не го пускал да се прибере навреме. Разбрал защо оня разпитвал до колко работи жена му, кога се прибира…

Та дошъл да потърси сметка от бившия си добър приятел…

Историята му можех и аз да разкажа. Още от началото. Но – оставих го да си излее нервите и малко да уталожи накипялото…

-Така… - казвам и се надвесвам над него – Седите тук и не мърдате! Даже до тоалетната… Саракинов! – виквам на полицая – Господинът ще ме изчака. Никакво напускане на кухнята! Телефонът… - протягам ръка и оня безволно слага в нея старичкия телефон…

След което се спускам на втория етаж. Където Здравчев е също в кухничката, а на дивана седи Лилов. Жената не се вижда…

-Е? – питам…

-Да, разговарях със съпругата на господина – отчита се Здравчев…

-Чудесно! А сега – за сбиването…

Лилов понечва да се изправи, колегата го натиска по рамото и оня се отпуска…

-Ма тоя е луд, господине! На мачове сме се виждали, приказвали сме си, а сега… Направо ще ме убие…

Поглеждам Здравчев:

-Стар номер, а?

Здравчев кима:

-Мислех, че ме е познал, ама явно остарява и склерозата…

Лилов внезапно става сериозен:

-Познахте ме, май?

Кимаме и чакаме…

-Добре де… Тоя път ви паднах. Ама случайно…

-Няма как да не попаднеш… - минавам на интимен тон – Няма как… Веднъж стомна, втори път стомна… А тоя номер го прилагаше през 90-те, помниш ли…

Я, няма да помни… Тогава полицията го спипа за първи път, за пръв път го пратихме в затвора. Същият номер. Сприятеляване, проучване, отвличане на вниманието… През което време апапите тършуват спокойно в празния апартамент. Излежа си присъдата, после чухме, че уж мирясал, даже някой спомена, че станал арендатор…

-Какво стана с нивите? – питам уж случайно…

-Бе, вие като сте се заяли с мен… А аз съм дребна риба, гледам да оскубя тоя или оня балама. Какви вълци има… Таман бях уредил земите на цяло село да взема… Хем ме биха, хем не смея да мина в оня район…

Още малко – и ще му съчувствам…

-Защо не си потърси работа? Ти май беше завършил нещо в механизацията…

Лилов се подсмихва:

-Жената е завършила обувно производство. Правеше у дома обувки по поръчка – оригинални, много хубави, здрави… Ама в това време… После отиде в работилничката на Генадиев, знаете го – едра акула е. На минимална заплата, глоба за всичко, без осигуровки. Генадиев има и земя арендувана – май половината област е негова. Питах приятелчета… Ми, то по-добре да се обесиш… Или да си крадеш…

-Ама хващаме… - казва Здравчев. Той е седнал срещу му, аз до мивката – направо приятелчета си говорят за гадната реалност…

-Е, риск си е… Обаче…

Извикваме патрулка и го изпращаме в близкото районно. Какво да го правя? Не е Жан Валжан, не е и Ал Капоне…

Но не е и мирен гражданин…

Крадец, да…

Обаче, ми стана едно гадно, когато излизахме от апартаментчето му, а смалената му още повече жена мълчаливо ни проследи с поглед до вратата. Ние двама с колегата и помежду ни мъжът й – с белезници…

23,00 – 24,00 часа

Звънвам на Каменов и Василев – малко съвещание. Да се чуем, да обменим наученото, да изложим новите версии…

Събираме се пак в кухничката. Миризмата от апартамента е почти изчезнала. Или сме свикнали…

-Е? – казвам вместо увод – Успяхте ли да обиколите всички?

Колегите измърморват по нещо, но общото звучене е положително. Успели са… Поради което изглеждат като първомайски балони – червени отвън, готови всеки момент да се спукат от напиращите впечатления и усилен умствен труд по анализа им…

Започвам аз, сетне Василев, после Здравчев, завършва Каменов…

Обобщено, нещата звучат така…

Баба Кира и дядо Трифон живеели във входа от строежа на кооперацията. Тук отгледали децата си, даже синът им живял няколко години в едната стая заедно с младата си жена. Хората ги познавали като редовно плащащи си всички задължения, заеми от никого не са вземали, на няколко човека давали. Не били стипци, не били и с широки пръсти. Излизали редовно пролетно време на трудов ден – дори след като промените отметоха ОФ организациите. Градинката пред входа е тяхно дело – оградили мястото, дядото използвал познанства в общината, докарали му камион пръст, засадил две фиданки, които сега са големи дървета…

Не събирали гости, но понякога имало празненства у тях – кога за сватба, кога за някое внуче, кога при поредното завръщане на сина…

Внуците им от сина понякога идвали заедно с майка си – чистели, перели, единият дори готвел. Дъщерята се появявала рядко – един или два пъти годишно, много заета била. А щерките й изобщо не се вясвали. То май и в България ги нямало, ама старите не говорели за тях, а дъщерята минавала покрай бившите си комшии като край турско гробище…

И всичко било наред… Докато бабата взела да сдава багажа. Паднала и счупила ръка, после бавно оздравявала, ходили по доктори, често викали „Бърза помощ“, идвала и снахата с такси по тревога…

А сетне бабата се залежала…Повече от година…

От дядото понякога чували как е. Той се превърнал в специалист по всички болести – оплаквал се на съседите колко неграмотни са лекарите, какви неправилни лекарства изписват, даже късал и хвърлял предписани рецепти, защото според него били с вредни илачи. Нареждал на бабата кога и какво да пие…

Това не само от приказките му научили хората. Понякога чували и от апартамента какво се носи. Да, стар строеж, тухлен, но…

Кънтял гласът на дядото, разнасяли се ревовете на бабата. Звуци, които преди никога не се били чували от жилището им…

Както каза Василев:

-Те просто останали сами. И нямали с кого да говорят, ни с кого да се скарат. Затворена среда – той и тя. Настъпваща деменция – и при двамата, с различни прояви и…

-Деменция? – попитах.

-Да, намерих документи от един преглед. От миналата година – каза Каменов – Папката беше сложена под кашоните. И пише „Средна, с уклон към тежка“… Защо не се е лекувал, защо докторът ги е оставил – не зная…

И така – самота, деменция, липса на интереси…

Да, да – на интереси. Стар човек – уморен, болен, нямащ сили да надделее апатията. Предпочитащ да пусне телевизора и да приема всичко, което му кажат, вместо сам да потърси информация, да я осмисли, да я анализира, да си направи изводи… Може и погрешни – но свои…

Немалко от тях имат у дома си библиотечки с по 100, 200, че и повече книги. Спомен от онова време, когато да се чете беше престижно, а домашните библиотеки бяха обект на завист и състезание…

Но…

Какво да чете? Човекът е живял толкова, че е убеден – всичко знае, всичко е видял. И няма нужда от повече знания. А в момента, когато приеме, че няма нужда да учи – човек умира. Не, материално си живее – и то по-добре. Но остава само телесната обвивка. Хранеща се, дишаща, съществуваща…

Затова се радвам, когато видя някой познат пенсионер, отиващ я на лозе, я на село. Да, не е интелектуално занимание, но е занимание. Някаква цел, някакъв стимул за живот – смислен живот…

И избягвам обикалящите центъра на града възрастни хора, изписващи елипси от единия край на пешеходната зона до другия. А после обратно…

Баба Кира и дядо Трифон били попаднали именно в тоя капан – на скуката. Излъгали се, че понеже някога са работели в области, смятани за интелигентни, вечно са знаещи и можещи, самоубедили се, че нямат нужда ни от книги /затова бяха двата кашона – разпродавали библиотеката си/, ни от филми, камо ли от музика. И – скучаели…

Което ги довело до единственото занимание и забавление – скандалите. Просто имали нужда от временно натоварване и разтоварване – и се карали. За каквото ще да е – но да не скучаят…

Той крещял, тя ревяла… И двамата, предполагам вътрешно доволни. Занимавка…

Погледнах колегите…

-Нещо скъпоценности, пари? Да са се хвалили? Да са споменавали?

Каменов поклати глава:

-Никой нищо такова не спомена…

Жената от девети апартамент – обажда се Здравчев – каза, че бабата дори като млада не е носила гримове и украшения. И живеели скромно. Може да са имали някакви пари – всички крият нещичко за погребението, но колегите са открили при обиска само едни 2 000 лева в гардероба…

Василев мълчаливо разперва ръце. Нещо го тормози…

-Майка ми умря млада – казва той внезапно – Баща ми е горе-долу на годините на дядо Трифон. Уж живее с нас, а не е с нас. В два свята е – срещаме се, храним се заедно, телевизия гледа с децата, но… Лъже! Излиза нанякъде, скита под слънцето – хем го предупредиха лекарите, че не бива. Оня ден паднал зад блока в градинката. Решил да засади някакви цветя и… Откараха го с „Бърза помощ“, освестиха го… А вечерта ми разправя, че изобщо никъде не е ходил, не е падал, в болницата не е бил. Избрал си е жена ми за грешница и ми разправя как тя не се прибирала по цяла седмица, как не му давала ядене… А живеем в един апартамент… И всеки ден сме заедно, сутрин закусваме, често и вечеряме заедно… Обаче – лъже ме. Че се и обижда, когато вижда – не вярвам!

Ние мълчим…

-Някак си щастлив изглежда, когато почне да лъже. Някак си намира друг за виновник и дори се забавлява с това…

Какво да му кажа? Не съм имал подобни проблеми… Но дано никой няма с мен…

Да, живее ми се – като на всеки… Обаче, тия дни се замислям…

На всяка цена ли?

Телефонът ми звъни. Обаждам се. Слушам… Очаквах нещо такова, но друго си е да се потвърди…

-Е, момчета – оглеждам тримата – Едното убийство е разкрито…