01,30 – 02,00 часа.

И ние също се замисляме. Охраната се възприема от охраняемите като детайл, като елемент от бита. А това са хора – виждащи, мислещи, правещи си изводи хора. И охраняемите твърде често са били смаяни от количеството данни, които имат за тях охранителите...

Съответно – данни, които стават и търговска стока... И могат да се използват за лично облагодетелстване...

Ставам...

-  Здравчев, къде са вещите на охранителя?

-  Затворени, запечатани в плик. При полицаите са...

Поглеждам телефона си... Времето тече, ние плуваме по бързея и вече виждам пенещата се вода по праговете...

-   Здравчев, бъди така добър – вземи ги... Ще се обадя на експертите. Да бъдат готови – да те чакат...

Здравчев стига до вратата и спира...

-    Боже, сега се сетих... – после взема едно листче, написва нещо и го слага в джобчето на ризата си – като се върна, ще видим познал ли съм...

Аз се разсмивам.

-    Като си казал – и аз ще напиша какво предполагам, че ще открият...- след което слагам листчето в джоба си. Киров и Пашев ни гледат, после Киров къса листче. С малко забавяне, Пашев неохотно взема от него остатъка и пише. Те също прибират в джобовете си предвижданията...

Звъня на експертите. Отдавна е минало полунощ, но те са в лабораторията. Обяснявам им какво изпращаме, намеквам им къде да търсят...

Не бих казал, че са радостни, но ме разбират. Само Аврамов изръмжава:

-   И утре да ни осигуриш един ден от шефа...

-   Няма проблем... Ще говоря... А натам – знаете...

-   От козел мляко... – довършва Аврамов. Нашият шеф, ако се прослави с нещо, няма да е с щедрост и любов към подчинените...

Тримата седим и мислим. Киров се сепва, става и излиза. Връща се след малко с постоянната си плетена чанта. Тя е пак издута. И има защо. Той вади хляб, парче салам – от оня, дето още малко и ще залае, пакетче вафли. Много ги обича и без тях не ходи...

А Пашев отваря три води...

И ето ти вечеря. На очакването. И на известна гордост – все пак, май улучихме правия път. Логика, мнения, размишления – но вече виждаме финала...

2,00 – 2,30 часа.

Мълчим...

Тихо е и навън. Григоров и Маринова чакат във фоайето, Атанасова, Милиева, Христов са на третия етаж, полицаите са по местата си. Един във фоайето на първия етаж, един на стълбището към мазето, един в другото фоайе, двама са на двора...

Шефът със сигурност не спи и поглежда към телефона, Здравчев сигурно е пред лабораторията и от време на време нетърпеливо поглежда вътре, докторът оформя протокола от аутопсията, Перлов пие уиски и, задимил с дебела пура, очаква да види дали ще спрем на чертата...

По-интересно ми е какво мисли Григоров. Вече е разбрал, че директорствуването му е свършило. Може би е загрял и кой го подхлъзна. Със сигурност, обаче, това няма да ни каже официално – ясно му е, че е безсмислено и много, много опасно... Пък и знае, че е дошло време да се разплаща за деребействането. Неофициално приватизирано училище, невидима власт – поне в района, уважение към директора на такова прословуто школо... Е, всичко си има край...

Атанасова, по всяка вероятност, смята, че се е разминала. Такава хитра е – едни ченгета ли няма да излъже? Примамила Стефанов долу, уж на скрито да му даде парите /колко ли е искал?/, забила ножа и... И за нея всичко е свършило. Не би трябвало никой да разбере – та тя е толкова умна, такава майсторка на интригите...

Интересно, как ли се е сетила за сладкарницата? И отде е взела ключа? Достъп до него имат само Маринова и домакинката. Да го дадат, за да бъде извършено убийство... Абсурд! И двете са достатъчно интелигентни, за да разберат какво следва... Но да оставят сама Атанасова в стаята... Рита не би го направила – не са толкова близки. Виж, Маринова... Оная е дошла, помолила за вода или кафенце, тая отишла... Възможно... Ще видим – както казал слепецът...

И със сигурност Григоров е теглил трупа нагоре. Нещо ги е накарало да го махнат от сладкарницата... Какво ли?

Предполагам – мисълта на Атанасова колко над нормалните хора стои. Убила е охраника, а после е решила да представи убийството за самоубийство. Ченгетата са прости, ще се вържат лесно... И затова е извикала Григоров... Значи има голямо влияние над него... То – любов, любов, ама когато стане дума за убийство...

И не е успял да я убеди – да оставят трупа в сладкарницата, надали ще бъде открит скоро... Подчинил се е... За което ще има да съжалява до края на живота си...

Маринова вече е усетила кой какво е направил. Няма начин да не е била в далаверите. Както и счетоводителката. Пашев ще има доста работа. Но той обича подобни истории, когато тарикати се смятат за супераферисти и трупат нагло грешка върху грешка. При него, както сам казва, е като при разплетен шал. Дърпаш нишката и бримката тръгва... До края...

Милиева също мисли. Но със сигурност не за убийството. За нея всичко е свършено – тя е видяла, тя е чула, тя си е казала сама на себе си и пътем на полицая... Сега има други грижи. Например – кога ще се прибере, та да изведе пекинеза...

На Христов му е скучно. И, кой знае защо съм убеден, че вече спи. Проснат на дивана във фоайето, отворил уста, хърка...

А счетоводителката седи на стола в стаята си и плаче. Била е много сигурна, убедена, че шефът е прикрил всичко... Но тоя полицай, дето рови и вади папка след папка, сравнява файл с файл... И на счетоводителката прозира... Беше...

В точно в тоя момент телефонът звънва...

2,30 – 3,00 часа.

Здравчев...

-  Слязох от колата, идвам...

-  И защо звъниш? – питам, макар да очаквам отговора...

-  Да имате време и купите бутилката с уиски. Познах!

Предполагам – и аз...

-  Браво! – викам му – Хайде качвай се, чакаме те...

И тримата вперваме поглед към вратата...

А Здравчев нахлува с гръм и трясък. Ухилен до ушите, размахва листчето си.

-  Провериха всичко. И телефона. Извадиха снимките. Ето! – и тържествуващо плесва на масата едно тесте...

Те тук ни срази... Грабваме всеки по няколко снимки и...

Извинете, но няма да ви описвам всичко, което се вижда...

Има дори кадър, на който тая смухлена Милиева се е отпуснала в ръцете на момче – не по-вече от седемнадесетгодишно... Облечена, дори в кожухче – вижда  се ясно снегът, но...

Зърваме и Маринова с непознат мъж...

А на едната е Перлов – отваря вратата на някакъв апартамент пред кметицата. Табелката на вратата се чете добре. И на нея пише... Добре, добре – това не е нашата тема...

Най-важните снимки са три. На едната разпознавам входа на кооперацията, където живее Григоров. И двама в гащеризони носят креватни табли по стълбите. Хубави табли, ръчна дърворезба, съвсем същия стил като на мебелите в апартамента му...

Втората е нейде от коридорите на училището. Празно навред, само на преден план се виждат Григоров и някаква млада жена. Снимани иззад палмовидно храстче – изглежда, онова на първия етаж. Григоров я целува – но някак си студено. Тялото му е дръпнато назад, навел се... А при нея се вижда желание да се впие с цяло тяло в мъжа...

Третата е нужната. Григоров и Атанасова. В някаква класна стая. Малка стая. Различавам няколко чина, учителска маса, зад нея голям диван. Къде ли е? А на снимката... Ученическа му работа... Или искрена любов на вдетинени възрастни...

Застинали, вкопчени... С дрехи, но от снимката лъха толкова еротика... И, бих казал, ако не е последната спирачка на разума, след минута на пода ще се търкалят две тела... Немлади, далеч от класическата красота, обаче лъхащи на адския любовен пожар...

-   Е – казвам – Това е... Григоров и Атанасова... Имаме отпечатъци, имаме парчето плат, имаме свидетелите, имаме снимката... Тоест – има причина, има мотив, има и възможен убиец, както и съучастник...

Здавчев се смее, усмихва се Киров, дори Пашев се е развеселил... Краят е видим...

-    Впрочем, - казва Здравчев – ето моето листче...

И го показва – на него пише: „Ст. е заснел П. и А.”...

Бъркам в джоба. На моето листче има две думи: „Компрометиращи снимки”. Киров е написал: „Рекетирал е със снимки”, Пашев – „Атанасова и Григоров са били любовници, има снимки”...

Споглеждаме се... Такова единомислие... Но е обяснимо – вече сме на финалната права. Остава последният спринт и...

-   Киров, извикай всички...

Ние заемаме местата по предварителна уговорка – Здравчев до вратата, Пашев от другата страна, аз пред бюрото. Киров довежда цялата група – Григоров, Атанасова, Милиева, Христов, Маринова, счетоводителката, която виждам за пръв път, даже домакинката се появява...

Извиквам Киров и му давам последната снимка. Шушна му, после той излиза заедно с домакинката...

3,00 – 3,30 часа.

-   Е, - казвам аз бавно плъзгайки поглед по групичката – Тази вечер е бил убит Стефанов. Охранителят, когото повечето не познавате. Макар че си е изкарвал нелоши пари от вас...

Тишина...

Почти всички гледат някъде далеч от мен...

-   А е имало защо да се плаща... Нашият колега направи бърз оглед на документацията около даренията от фондацията. Интересни неща излизат там. Благородни дарения, помощ за децата... И за някои възрастни... Например, от последната пратка една част е отседнала в дома ви, господин Григоров...

-  Това е по моя поръчка – реагира веднага той – Поел съм задължение към мебелната фирма, не към фондацията. И ще си платя всичко...

Кимвам на Пашев:

-   Мебелите получавате официално от фондацията – казва той и методично сочи внезапно появилите се в ръцете му документи – Никаква пряка връзка с мебелната фирма. Тя изработва поръчката, дава я на фондацията – срещу определена сума, фондацията я завежда като дарение на училището и... Мебелите отиват у вас. Затова и документацията уж е наред, а някои неща липсват. Но пък ги има във фондацията – и обръща компютъра на бюрото към всички – Ето... ето... ето...

-   Засега, господин Григоров – казва аз бавно – се очертава злоупотреба за няколко хиляди лева. Проблемът ви е, че има още документи... Както и друг проблем, но свързан с убийството...

Здравчев прави крачка напред:

-   Госпожо Милиева, утре... Всъщност, днес – ще ви чакам в управлението. Има да поговорим за някои доста неморални и непрофесионални случки и събития от живота и работата ви...

Милиева мълчи, после изхлипва, пак замълчава... Изпаднала е в ступор. Очаквам истерията, но явно ще е със забавяне...

-  Госпожо Маринова, - продължава Пашев – ще се срещнем с вас в другиден. Пак по линия на даренията. Припомнете си всичко, има доста да разказвате... Засега – като свидетел...

Маринова вдига глава, опитва се да каже нещо, после изведнъж разбира, че ситуацията не е добра, но е възможно и по-зле да стане...

-   Най-важното – казвам аз – убийството. Стефанов не е бил ангелче. Небогат, без някакви таланти, искащ да живее добре, но нежелаещ да влага труд и разум в работата. И затова отначало пробва с опити за кражба, а сетне – тъй като от училището малко има какво да се краде, с рекетьорство...

Седящите на столовете се размърдват и започват да се оглеждат...

-    Чудите се кой още, освен вас, е рекетиран? Всеки, който се е струвал добра плячка на Стефанов. И госпожа Маринова, и госпожа Милиева... – те се заглеждат нейде към тавана – И господин Григоров и госпожа Атанасова...

Бързи погледи от всички към двамата. Атанасова мълчи, Григоров се е стегнал – вече има обещано следствие, полека претръпва...

-   Не ни е работа да обсъждаме интимния живот на нормални възрастни хора. Но, когато финалът му е престъпление...

-    Нищо не съм направила! – изкрещява Атанасова – Цял живот работиш, раздаваш се, искаш поне малко да поживееш, а се появяват разни...

-     Кои „разни”, госпожо? Полицаите? Или рекетьорът?

-     Какво като го обичам? Обичам го... обичам го – тя наистина изпада в истерия. Махвам с ръка към Пашев, той ѝ подава шишенцето с приготвения амоняк. Атанасова вдъхва рязко, закашля се, по лицето ѝ тръгват сълзи. Дали от амоняка, дали от преживяваното...

-    Вашата любов не ме интересува – продължавам аз – Ако не беше предпоставката за убийството. Стефанов ви е забелязал. Не е било трудно, в училището са се носели слухове, вие сте изпаднали в онова особено състояние, когато влюбеният се мисли за много хитър и прави елементарни грешки в поведението...

В този момент влиза Киров и очертава с палец и показалец голямо О...

-   Къде? – питам го – Казвай, всичко вече е ясно…

-   На първия етаж, в малкия коридор. Било е занималня, после вкарват нов диван и хладилник. Любовно гнезденце – дори чаршафи има в шкафчето. А хладилникът – ум да ти зайде. Напитки, мезета...

Григоров разбира за какво говорим и... Боже, нима е възможно? Лека червенина плъзва по бледите бузи. Атанасова изобщо не слуша... Другите са наясно, че училищната тайна вече е станала част от обвинението...

-   Нямам представа как ви е заснел Стефанов. Но снимката е налице. Предполагам, че е пазил оригиналите в телефона си, вадел е копия и ви е рекетирал подред. От когото – колкото...

Пискливият глас на Милиева прозвучава като свирка на локомотив:

-   На мен ми взе два пъти по 500 лева... Гадина мръсна... А от момчето получи смартфон...

-   Даааа... – казвам...

Останалите мълчат...

-    На вас колко ви поиска, госпожо Атанасова?

Тя спира да хлипа и казва с неочаквано спокоен глас:

-    Оня ден ми показа снимките и заяви, че ще ги пусне в интернет, ако не му дам поне 1 000 лева...

Снимките? Тя говори за снимки? А в телефона има само една, свързана с нея? Значи, някъде се крият още бомби със закъснител?

-    И вие го убихте...

-   Не – казва Атанасова – Предложих му 500 лева и да унищожи снимките пред мен. Отказа. Заяви, че му трябват пари... И се наложи...

-    Взели сте ключа от кутията, която се пази при помощник директорката. Често се отбивате при нея, тя ви приема – любовница на шефа сте. Помолили сте за нещо...

-    Кафе – казва Маринова – Сега разбирам защо друг път идваше с чашка в ръка да изпушим някоя цигара на скрито, а онзи ден ме помоли да й донеса кафе от учителската...

-    И после, госпожо Атанасова, сте намислили – убивате го в старата сладкарница и оставяте трупа там. Което и се опитвате да направите. От вас вземате ножа за рязане на хартия. На външен вид е красива, двуостра кама. Само че е менте. Ламарина. И сте имали късмета – Стефанов влиза в сладкарницата, вие забивате ножа... Точно в сърцето... Но – тогава осъзнавате, че сте сгрешила. Смятала сте сладкарницата за достатъчно голяма да побере трупа. Обаче, чиновете са били много, тялото едва се е побрало на пода. Прескачате го – в тоя момент полата ви леко се задържа. Не можете да видите, но частица от нея остава на чина. И, залитайки, докосвате трупа. Оцапвате полата. А тя е от любимия ви вид – широка, ветрееща се, съвсем неподходяща за подобни дейности...

Киров се обажда:

-    Напразно цапахте полата с вода. След малко експертите ще я вземат и ще излезе наличието на кръвта...

Атанасова поглежда към долния край на полата си. После пак се заглежда в прозореца...

-    И тук влиза в играта Григоров. Разбрала сте, че няма как да укриете трупа, вие решавате да си създадете алиби. Казвате на Григоров, той симулира заминаване с колата, паркира я в насрещната уличка, влиза през отдавна неползвания вход към мазето. И извличате трупа към площадката... Публично, но – вие сте с алиби и двамата. Забравяте едно – по това време в училището има малко хора и това откроява всеки присъстващ. Няма как да се скрие човек – особено по тия големи и пусти коридори... А натам... Опити за скриване, опити за отклоняване, опити за лъжи...

Свърших... Какво повече да им кажа? Утре ще са разпитите, протоколите, адвокатите, после съдът...

Това явно го разбират всички...

И затова Григоров скача рязко, блъсва Здравчев, дърпа вратата и удря с нея Пашев. После тича навън...

-    Здравчев, след мен! – изкрещявам – Киров, стой тук!

Пред вратата е Милчев, който виждайки бягащия Григоров, се втурва след него. На две крачки пред мен...

Директорът тича по стълбите... Трети етаж... Четвърти...

Във фоайето има изправена дървена стълба, водеща нагоре. Мята се на нея, по маймунски излита през неголемия отвор към покрива. Следвам го. Забавям за малко на върха – да не ме чака отгоре. Надничам...

Григоров стои на ръба на покрива и гледа надолу...

Не е високо, но е достатъчно... Достатъчно за спасение от ареста, съда, всеобщия позор...

-    Григоров, не прави глупости... Григоров, имаш жена, деца... Свидетел и съучастник си, не си убивал, децата ще те чакат...

Той изобщо не ме чува. Нощта е лунна, наоколо е почти видимо. Малката фигура гледа надолу...

До мен излизат Киров и Милчев. Стоят до отвора, не позволяват никой да се появи там...

-    Григоров...

Директорът се обръща:

-     Какво разбираш ти? Ченге... Аз имах власт, имах пари, имах уважение... И сега... Заради теб...

След което скача напред...

Не пада, а скача – самоуверено, както е живял...

Ударът е глух, далечен, но някак си звънтящ...

Поглеждам, внимателно надничайки. Тъмна фигура лежи по очи до пилона за знамето. Към нея тича полицаят, който охранява двора от тази страна.

-    Не  пускай никого! – извиквам му.

3,30 – 4,00 часа.

Натам е познатото. Атанасова е откарана с белезници в управлението, останалите си тръгват – всеки по свой път, със свои мисли, със свои очаквания...

Обаждам се на шефа. Докладвам...

Той е недоволен, че сме изпуснали съучастника на убиеца, доволен, че Григоров няма да се окаже пред съда, недоволен, че все пак ще се говори за него и фондацията, доволен, че няма някакви линии към хората, от които той се бои...

-   Иди се наспи – казва ми кратко – Утре искам докладите. И – при следователя. Натам той ще ти каже какво ще правите...

-    Утре ли?

-    Днес!!! Не се прави на неразбрал. До десет има време – ще се наспиш, ще дойдеш... А вечерта ще наваксваш...

Затварям. И казвам на колегите:

-     Ами... Кой накъдето е... Голяма почивка – чак в десет да сме в управлението...

Пашев въздиша – той живее в краен квартал. На Здравчев и Киров е по-лесно – къщите им са в Стария град...

А аз...

Нали ви казах – пред мен е училище „П.П.Славейков”...