Тя седеше мълчаливо на бордюра и обмисляше живота такъв, какъвто го виждаше пред себе си. В тъмното всичко имаше някаква притегателна сила и дори най-малкият шум криеше в себе си тайна за нещо отминало и нещо безкрайно. Една котка мина пред нея. Опашката ù беше в доста окаяно състояние и тя отново си помисли, че всички си имаме минало. А после се сети за нещо друго, по-важно сякаш - всички си имаме и бъдеще.
Мислите,които търчаха в главата ù и се надпреварваха във всички възможни посоки, поспряха за миг. Искаше ù се да се слее поне за малко със свещения първообраз на нещата, който бе така осезаем тази вечер. Нощните лампи светеха, а очите ù започнаха да търсят силуети. Чудеше се дали ще види неговия. А той дори не беше толкова специален или поне тя така предполагаше. Сигурно щеше да е обикновен човек, но в същото време щеше ù да е сянка. Тя знаеше, че когато го види, ще разбере. Но знаеше и много други неща.
Дълго време бе търсила и тази вечер, след като бе минало толкова време от оназ ...