Нощ е. Аз и тя спринтираме през адски гъста гора, има доста храсталаци покрай едва забележимата тясна пътека. Гонят ни освирепели вълци... има пълнолуние и силуетите ни се открояват в полумрака... държа я за ръка и я водя, а тя ме следва... чува се засиленият ни, ускорен дъх, изморени сме, аз съм сравнително спокоен, тя е уплашена... тичаме в посока на луната... достигаме пропаст, до нея има въжен мост, вече сме излезнали от гората... мостът изглежда доста нестабилен, чувам неуверения ù глас:
- Моля те... ще се пребием...
Баща ми беше професор по математика и знаех от него всички уравнения на механиката... виждах силите на триене, съпротивление, виждах полъха на вятъра... да беше абсурдно, че да вярвам... но аз знаех!... мостът ще издържи, кръгло 100%. Обезоръжих я да не шава и я понесох на рамо през моста... вълците бяха след нас и капка неувереност щеше да ни доведе до сигурна смърт... запазих самообладание и не дадох на уплахата ù да ни предаде. След като пресякохме моста, отвързах ...