МЯСТО ЗА НОЩУВАНЕ

Човекът попита къде е страноприемницата или хотелът, ако има такъв. Жената му обясни така:

- Няма да вървиш по моста, защото ще се объркаш. По-надолу има черен път, той ще заведе направо до долчинката. Там слиза моста и после като се обърнеш на запад, ще видиш гората. Кръчмата е точно до извора, който ще го видиш, няма как да не го видиш, като си стигнал там вече.

- Не търся кръчма, искам да преспя някъде – уточни странникът.

- Ама ти за спане ли си дошъл тука? Няма ли място за тебе в града? Там не спите ли вече добре? Те и моите отидоха в града преди десетина години, ама то се знае, не издържаха там и после решиха да се преместят на друг континент, та да спят по-арно, ама и това не им стана добре, защото по-друго си е да си легнеш у дома, дето се вика, петел да изкукурига, куче да залае, съседите да се скарат, уютно е, свикваш и спиш по-леко, защото...

Човекът, който търсеше място за преспиване се отказа да слуша, махна с ръка и тръгна към моста, по който не трябваше да върви, защото щеше да се обърка. Мостът беше стар, дъските – изгнили, но стоеше някак напук на всичко. Реката отдолу му помагаше да изглежда още по-зле, защото беше напълно безсмислено да съществува толкова голям мост, когато реката вече беше ручейче, което отдавна не беше в състояние да разклати здравето му.

„Тази жена не е с всичкия си - каза си, докато внимаваше да не пъхне крак в широките процепи на тарабите и талпите. – Питаш я едно, тя си пее друго. Какво си баба знае, това си баба бае.”

След като отмина моста, видя чудесна полянка. Седна, отпи от минералната вода, времето беше хубаво, май месец, наближаваше шест часа и беше наистина време да намери място за нощувка. Пое по една пътечка и скоро разбра, че се е объркал. Точно както му каза жената. Реши, че трябва да й се извини, защото беше очевидно, че не го е излъгала, затова се върна обратно, но не намери същата полянка, беше друга, по-сумрачна, тревата по нея беше още съвсем малко. Стана му студено. Огледа се за моста – нямаше го. Даже ручейчето беше изчезнало.

„Няма път назад – това иска да ми каже това място. Така де бъде! Няма да се върна при тебе, побъркана жено, нищо  че се оказа права.”

Човекът продължи напред по път, който му изглеждаше надежден, без да знае, че вече беше напълно объркан, посоката беше различна и нямаше да намери никога място за нощуване.

Страшничко беше в гората, но запали огън и спа с дърво в ръката си – за първи път го беше страх, че ще бъде изяден жив. Това беше ново за него, въпреки че и в службата понякога му бе хрумвала подобна мисъл.

 На другия ден пътят го заведе право в града, където му беше мястото. Помисли си, че вероятно така се случва винаги, когато следваш утъпкани пътища; намери бързо хотел, съблече се и преди да заспи, не чу ни петел да кукурига, ни куче да залае. Той си беше вкъщи.