Не обичам да ми ограничават водата. Гадно е! Искам да пия до насита, като от планинска чашма с чучур, от който тече хладна, бистра изворна водица.

„Още една вода ли поръчвате? Ще ви струва три лева.“

Погледнах келнерката в ресторанта на „Витошка“, кимнах и си помислих.

„А на тебе тази приказка ще ти струва бакшиша.“

Посла си казах. „Момичето няма никаква вина. Същото беше и в Рим и във Виена. Сигурно в цяла Европа ти броят водните чаши, които си изпил. Келнерката просто си върши работата.“

Това беше първото нещо, което ми липсваше от Америка. Тук никога не ти броят чашите с вода. Доливат ти безплатно колкото си искаш. Разбира се, че го избиват с цените на храната и алкохола, но водата е винаги безплатна. Кеф. Добър бизнес и първата носталгична мисъл на обратно.  

“Leafs turning” му казват. Прекрасно е. Есента в средният запад е прекрасна. Множество ярки цветове обагрят природата. Дните са топли и ласкави а вечерта в задните дворове пламват огньове в огнищата на открито, хората пият вино, говорят си за нещо тяхно, слушат приятна музика.

Концертите в „Конър Прери“ в края на лятото са вълшебни. Конър е първият бял осъзнал потенциала на този огромен завой, който тук прави „Бялата река“. Земята оградена от три страни от реката е най-плодородната в околността. Периодично заливана от реката по време на пролетните и есенни дъждове, тя е безкрайно богата на органичен тор и няма нужда от поливане. На тази земя расте всичко и расте много и едро.

До полето има хълм, на върха на който е разположена къщата на Конър. По хълма са построени работилниците, сайвантите и оборите. Това е прерията на Конър – най богатият бял в областта през шестнадесетий век. Днес имението на Конър е превърнато в мъзей на открито. Всичко е реставрирано, а до старото имение е построен цял град от шестнадесети век с ковачницата, дърводелската работилница, училището и докторската къща.

В него живеят актьори. Може да ги посетите, да влезете в къщите им, да си пооговорите с тях. Все едно че за малко сте се пренесли с машина на времето в Индиана от шестнадесети век. Може да нямат много история в Америка, но хич не им личи това да знаете. Виж в България в последно време имам чувството, че никаква история няма. Колите, сградитре, мобифоните приказките по улиците, ресторантите курортите са като изникнали след вчеращният дъжд гъби. Историята се валя навсякъде, като непотребен боклук, досадни каменни блокове заради които не можем да построим поредният хотел или да изкопаем подената линия на метрото. Историята на България е защитена от Юнеско и досадна за обикновенниат българин.

В подножието на хълма има построена сцена. През лятото на нея се провеждат концерти по залез слънце. Популярна, притна музика оглася прерията, в далечината зад дърветата растящи по поречието на реката залязва слънцето оцветявайки облаците във всички оттенъци на слатно, сребърно, лилаво, розово и пърпурно. Склона на хълма е пълен с хора, насядали на сгъваеми столове или просто на земята на одеала. Възрастните си пийват бира или вино, дечурлигата тичат и се смеят наоколо, хората се насляждават на чистият въздух, гледката, музиката и компанията.

Тези моменти биха ми липсвали. Носталгия на обратно.

А ренесансовите фестивали, фермерските тържища гаражните разпордажби? Все моменти със свой си специфичен дух.

Какво ви ги разправям тези?

Да, ще ми липсва тукашната Коледа със песните, украсите, звънчетата и бисквитките. Ще ми липсват и Четвърти юли, Деня на благодарноста и Хелоуин. Ще си мисля за това как ухае сеното на полето през есента и за цвета на тиквите. Просто живея тук вече близи двайсет години и не мразя живота си. Не го мразех и в България. Не го мразя и тук.

Днешният живот в България не го познавам, но имам чудесни спомени от миналият си живот там.

Човешкият живот неминуемо създава освен лошите и хубави спомени, а те – хубавите спомени - носят носталгия. Имам ги и от България, имам ги и от Америка.

Когато човек има силна носталгия, това означава, че има много хубави спомени и е живял щастливо. Носталгията е златният обков на диаманта на щастието, породена от обичта към живота и хубавите неща в него.

Пожелавам ви на всичките много много носталгия. Дано да имате много обич в животите си и тя да породи безброй хубави спомени. И дано те да са достатъчно силни за да ви накарат да забравите за всичко лошо около вас.

За това не е необходимо да си емигрант. Просто трябва да си жив човек. И да обичаш повече от колкото да мразиш.