Намерих си нова приятелка, тя се казва САМОТА. Отначало:
- Ти си великолепна, ти си искрена, ти си честна, ти си, ти си... - ми нареждаше тя. Казах и:
- Тогава питам те: Защо съм толкова сама? Защо само ти си ми приятелка, а не други? Защо не преставаш да ми правиш комплименти, не са ми нужни, когато само аз и ти ги чуваме?!
А тя ми отговаря:
- Каква си ти тогава, щом не търсиш приятелка, когато си сама, дойдох да те спася. Защо са тия странни изблици на твоите чувства? Самотата се споделя само със самотата, нима не знаеш!
Сама сред стаята, сама в природата, сама в тълпата, сама в тишината, сама в мълчанието на мрака. Винаги сама пред себе си, сама и мечтателка.
Каква съм всъщност, щом нямам чувства, които да ги споделя и мнение, което да защитя.
- Самота, мила приятелко, може би, ще помислиш, че съм луда, когато говоря сама със себе си, но не забравяй, че ти си невидима, че всъщност аз говоря с тебе. Не знам защо, защо толкова ми приличаш и защо толкова ме обичаш, но щом си ми приятел ...