Стоя на ръба на малко облаче звезден прах, мятам краката си като малко дете, а погледът ми е вперен право напред. Покълнали на ничие парче Вселена класове несбъднати мечти, плуват из тежкото пространство. Шумолят като полъхнати от нощен вятър есенни листа. Мишел прави всевъзможни пируети из въздуха и се кикоти на нещо си нейно. След себе си оставя искрящи нишки светлина. Прилича на малка комета летяща съобразно собствени закони. Красива е!!! Тя е красива винаги. Дори когато приема странни форми, които изстрелват представата ми за геометрия в не-точно-възможна-сфера-на-възприемане. Чувам как едно новородено чувство плаче наум, някъденякогазащототрябва да превъзмогне себе си, да излезе от пашкула си и да се превърне в прекрасна кристална игла. Лети свободно из хорските глави, улавят я нечии ръце и я приковават с изострена пеперуда към черна дъска. Децата разглеждат колекцията от игли с особен, зловещ интерес. Уморена старческа душа плаче за себе си в другата част на Живота. Похот, похот, ...