Изкачвах се по стълбите на излизане от един софийски подлез. Когато чух зад себе си мъжки глас: "Приятелю, май много ти е тежко!?" Обърнах се. Зад мен вървеше някакъв непознат мъж. Усмихваше ми се с разбиране. Отговорих му, че раницата наистина ми тежи. Но той ме погледна, за кратък миг очите ни се срещнаха, след което непознатият ми каза: "Не раницата, друго ти тежи!" И ме отмина. Аз просто останах на място - там, където се бях спрял. Гледах премигващо след непознатия - опитвах се да се сетя как изглеждаше. Не можех да си спомня. Но бях сигурен, че този човек ми беше абсолютно непознат. За първи път се срещахме и виждахме. Откъде този непознат разбра, че наистина не раницата, а нещо друго ми тежеше - много по-тежко. Тежеше ми на душата. Затова изкачвах стълбите бавно и без желание, с умора. Но как този непознат разпозна какво наистина ми тежи, гледайки ме в гръб. Как не успя да се заблуди и от моите думи, че раницата ми тежи. "Не раницата, друго ти тежи!" - отекваха думите му в съзнан ...