Някъде там...

Вървя из смарагдовите полета. Наоколо е пълно с рубинени цветя. Стъклени. Едно от тях подръпва роклята ми на маргаритки. Друго ме хваща яростно за крака. Трето ме спъва. И дори да е топло, земята ражда полъха на зимата...

Не след дълго пред мен се разкрива подножието на една заснежена планина. Изкачвам се. Малко по-нагоре виждам Ледения дворец. Открехвам вратата, изваяна от прозрачен лед. Лъха ме студенина. Но там го виждам... Леденото момче. Какво изящество! Той, той е...

Прегръдките му са... ледени. Побиват ме тръпки от допира му. Той се отдалечава от мен. И пак се приближава... и аз... оставам да живея там – в Ледения дворец. И е празно... Но красиво...

Всяка вечер си лягаме на старото изтърбушено легло с обърнат гръб. А всяка сутрин, счупеното огледало сякаш ми се присмива, изопачавайки напуканата ми и зачервена от студенината кожа...

По цял ден стоя с овехтялото му палто. Може би някога не е бил такъв...

С времето привиквам с ледената тишина между нас... Може би дори я обиквам...

Всеки ден минава по един и същи начин. Но днес е различно. Привечер ни навестява някой. Повелителката на тъмнината.

Вечерята започва. Замразена риба. Както обикновено. Стоим на тъмно. В тишина...

От време на време прехвърча някоя мълния. Между тях...

Два дни по-късно той ми отваря вратата. Разбирам, че е дошло времето да си тръгна. И може би щях да се усмихна, ако не бях забравила как... 

Чувствам се уморена. Стоя в подножието на планината, която сега е потънала в мрак...

На разсъмване се изкачвам до върха. Гледката оттам не си заслужава. Мъгла... Гъста и непрогледна... мъгла.

Няколко лешояда ме нападат. Хвърлям им камъни, но те не спират. И аз побягвам надолу...

Преминавам през паяжината от тъмнина. И този път заобикалям тази ледена планина... Вече без палтото му...

И пред мен се разкрива обширна ливада, обсипана с детелинки и макове. Там някъде, в другия край, съзирам светлинка на фона на отминаващия залез... Когато се приближавам, виждам цвете със златисти нюанси... Харесва ми, но не искам да го убивам...

Поливам го от една вадичка наблизо. Златистите нюанси стават все по-наситени... А уханието му преизпълва замръзналите ми сетива... 

И идва нощта...

В съня си усещам нечии пръсти да търсят моите. Страхувам се... Но? Какво? Това е той... Синът на Слънцето. В златна премяна. Очите – тъмни със зеленикави отблясъци. И ме гледа... говори ми... Различно е! Това не е Леденото момче. А нещо много по-красиво. Нещо топло, уютно... Хващам го за ръка! Тънките лунни стълбички се извиват пред нас. И ние се изкачваме... Роклята ми е от шоколадово кадифе. И е светло... светло...

И лунните съзвездия ни разкриват пътя... онзи дългия и труден, който ще ни отведе в Градините на Слънцето...

Там някъде...