Моя любов! Ти се изгуби, упътван от шепота, който те лъжеше, че трябва да ме
търсиш в грешната посока. Той те излъга, че трябва да слушаш само него и да му
се подчиняваш. Той ти забрани да слушаш сърцето си. Този шепот те отдалечаваше
все повече от мен. С всяка измината стъпка, ти губеше част от спомена за мен и
в сърцето ти се откриваше една празна дупка. Сякаш някой те изяждаше от вътре.
Вече започна да ме забравяш и продължаваш да вървиш по стъпките на тази измама,
но аз те търсех. Следвах почти незабележимите ти следи, следвах уханието ти,
ехото на шумът, който издаваше...
Следвах сърцето си, което ме прекарваше през толкова страшни пътечки. Търсех
те навсякъде. Ти сякаш беше невидим. Скрит под пелерина-невидимка, минаваше
покрай хората. Те те усещаха как ги докосваш, но те мислеха за вятъра. Търсейки
те, аз ги питах, но те не знаеха. Навън заваля, но аз продължих да те търся.
Проверих дори и в старата ти къща с надеждата, че там си се скрил от бурята, но
не!!! И там те нямаше.
Проверих навсякъде. Когото и да попитах, всеки ме мислеше за луда. Всеки
казваше, че не съществуваш, че аз си въобразявам. Връщаха ме у дома, но аз
отново започвах да те диря, докато не изгубих следите ти , заличени от дъжда,
и спрях да чувам ехото, заглушено от гръмотевиците. Остана само необичайното ти
ухание. Следвах го като последна надежда, докато една светкавица удари църквата.
Тя пламна и започна да се носи миризмата на изгоряло дърво. Вече нямаше надежда
да те намеря. Ти вече беше стигнал далеч.
Времето минаваше, но аз продължавах да те диря без посока. Нямаше вече
надежда. Аз те изгубих и с теб си замина и живота ми.