Яна, както обикновено беше по-рано, от колкото трябваше на гарата. Седейки на пейката с кръстосани крака, учебник в едната и текст-маркер в другата ръка, тя бе забила поглед в огромното табло очаквайки всеки момент то да изпише, че влакът  ѝ закъснява. Така и стана, полето което преди секунда бе празно се запълни от бледо червена цифра 5. "Точно както предполагах", измърмори под носа си Яна и този път заби изморения си поглед в учебника, вече нямаше какво да я разсейва от това да усвои информацията написана там. ..

През следващите двадесет минути не се случи нищо интересно, от време на време момичето вдигаше погледа си, за да изпита себе си дали е запомнила прочетеното, а след това отново го смъкваше.

„Бърз влак No1622 от Пловдив за София пристига на втори коловоз! На втори коловоз пристига бърз влак от Пловдив за София!“

Думите излизащи от уредбата ни най-малко не разконцентрираха младата дама, тя много добре знаеше, че има още три минути да дочете вече започната страница и все пак да е на перона преди влака ѝ да пристигне. Когато те изминаха, тя се изправи, събра спокойно всички вещи, които беше разхвърляла около себе си на пейката, в опит да намери любимия си жълт текст-маркер и с бавна, но сигурна крачка се насочи към вратите, които я деляха от релсите.

 * * *

Когато влака потегли Яна се залюля и с изненада установи, че вече се движи към Искър, последните петнадесет минути, които бяха определени за престой, тя бе прекарала лутайки се по коридорите в търсене на място. Тъкмо когато престоя свърши  момичето  се бе озовало в края на последния вагон от композицията и съзнаваше, че трябва да се върне в обратна посока...

…разпилените вафли из цялото купе...

…мъжът, който смърдеше отвратително...

…препълненото от многодетното семейство...

…още преди да направи поредната крачка тя знаеше, че в следващото купе се намират само двама що-годе добре изглеждащи мъже, но за сметка на това и двамата бяха седнали на местата до прозореца, точно един срещу друг, което не и даваше възможност да си зареди телефона "Мамка му!" измърмори момичето под носа си.

Пристъпвайки по коридора и преминавайки от един вагон в друг Яна осъзна, че няма да намери перфектното купе за нея, така че бе принудена да преглътне претенциозната си натура и да се съобрази с падащата батерия на телефона си, затова се настани в единственото купе от този вагон, в което едно от двете места до прозореца не бе заето. Но за сметка на това на седалките срещу желаното от нея място, се бе излегнало същество, към което тя изпитваше огромен неприязън. Когато Яна погледна към тази страна на купето в нея се надигна желанието да повърне, но тя побърза да го потисне и преглътне. (На практика на седалките пред Яна нямаше нищо кой знае колко плашещо, там се бе настанило едно ромско момче, което очевидно беше заспало, но...) В нейните очи това беше Мазно, Гнусно и Страшно чудовище, пред което тя трябваше да се изправи (или по-точно да седне) за следващите два часа.

Щом Яна се настани, тя най-сетне включи телефона си да се зарежда, пъхна слушалките в ушите си и наду  "River Flows In You" до колкото и позволяваха те и за да игнорира напълно нежелания обект пред себе си, отново хвана учебника по френски, като този път си позволи освен любимия си текст-маркер да извади и останалите три с надеждата, че по този начин ще научи по-качествено езика. Но за съжаление главата ѝ не се пълнеше с френски думи и изрази както ѝ се щеше, а с проблеми, оплаквания и куп други негативни мисли. Ядосваше се че не бе учила през изминалите дни, мислеше си как не е направила всички упражнения, които и беше възложила учителката, болеше я глава тъй като не бе изпила нужното количество кофеин за тази сутрин, времето бе мрачно, освен това след като се върнеше от Искър, трябваше да пътува към важна бизнес среща, която при това и беше втора за тази седмица. За капак на всичко трябваше да търпи излегналия се пред нея индивид.

Когато осъзна че умът ѝ бе излетял от страниците и бе отишъл в някаква тъмна стая в душата ѝ да се депресира, тя отново се опита да го вкара в правия път насочвайки го  обратно към учебника, все пак заминаваше след по-малко от три месеца, трябваше да научи езика. За пореден път обаче, опита ѝ се оказа неуспешен поради факта, че момчето легнало пред нея се размърда, надигна се и остана седнало…

Яна беше стресирана, трябваше да предприеме нова тактика, с която да се защити от потенциалния враг, затова събу обувките си и зае позата в която се чувстваше най-сигурна, тя качи вече събутите си крака, които в интерес на истината бяха с два различни чорапа и доближи коленете до гърдите си използвайки ги като стена.

 Когато в ушите ѝ прозвуча „Kiss The Rain”,първоначалната паника от събуждането на мечката стръвница от зимния ѝ сън вече бе преминала, Яна отдалечи коленете от тялото си достатъчно за да постави френския учебник върху тях и да продължи с подчертаването. За да вземе нужните материали за изпълнението на остатъка от нейния план, тя се протегна към миниатюрната масичка под прозореца, където вече бяха разпилени маркерите ѝ, но точно в този момент се случи най-лошото… Яна бе забравила, че е със слушалки в ушите, чийто край беше свързан към телефона, а той на свой ред чрез зарядно в контакта, така че при нейното движение всички кабели се омотаха и телефона се изхлузи от джоба ѝ, повличайки слушалките. За части от секундата Яна загуби самообладание и в опит да спаси телефона си от среща с пода или още по лошо, поглъщане от черната дупка между седалките, без да иска тя избута един от вече отворените текст-маркери на земята.  За щастие въпреки неадекватната реакция на младата дама, на телефона нищо не му се случи тъй като той просто увисна на зарядното. . Но след като стреса от това ѝ преживяване премина, тя осъзна че капачката на маркера, който преди малко беше избутала се е озовала точно под седалката на момчето срещу нея… 

В следващите няколко секунди Яна беше стъписана от ситуацията. Това беше жълтото, с него подчертаваше любимите ѝ френски думи,  тя взе от земята маркера, който вече беше без капачка, спомни си как е дала 1,59лв. за него, представи си как ще изсъхне и няма да става вече за нищо, и въпреки че ѝ се плачеше за злощастната съдба на невинния ѝ любим цвят, тя бе готова да преглътне това, за да не се налага да моли момчето за услуга. Престори се, че нищо не е станало като се надяваше, че и младежът ще сметне същото. Но за нейна неприятна изненада той започна да се оглежда в опит да намери капачката . "Мамка му" помисли си тя "как може днес да е толкова неловък ден, точно в петък, след натоварената седмица, преди предстоящите ангажименти"

• Оставяй Промълви тя с едва доловимия си глас, но момчето продължаваше да се оглежда. Тя си помисли, че не я чува и се принуди да говори по-високо. – Няма смисъл! Оставяй, нищо важно! каза Яна с посилен глас, нямаше никакво желание да дължи услуга на някакъв неприятен непознат.

Но той продължаваше да се озърта сякаш не я чуваше, тогава се случи нещо, което я втрещи. Младежът стана от мястото си, пъхна се почти целият под седалките и извади капачката. В този момент Яна бе останала не само без думи, но и без мисли…

Секунди по-късно тя съжали за всички злобни неща, които се въртяха в главата ѝ по негов адрес. Момчето, което до преди секунди тя бе съдила само заради външния му вид, си направи труда да се пъхне под мръсните седалки в БДЖ заради една нищо и никаква капачка.

Той протегна ръката си подавайки ѝ капачката...

       -       Благодаря, много ти благодаря! - Тя я взе плахо.

       -       Няма защо – първите две думи, които момчето изрече, чак тогава Яна чу гласа му… 

Младата дама побърза отново да си сложи слушалките в ушите, за да избегне предстоящ диалог, който едва ли щеше да се осъществи имайки предвид, че от както събеседникът ѝ се бе събудил, бе изрекъл точно две думи.Този път обаче тя реши да зареже френския, а вместо това просто да погледа през прозореца.

Света навън бе станал  зелен и светъл, слънцето бе решило да се покаже и да избута купестата облачност. Яна се замисли, че така е и с добротата, "когато правиш добро си е жива светлина",  току що тя осъзна че светлината от момчето, което в нейните очи бе толкова тъмно я беше огряла и ѝ бе показала колко хубав е денят ѝ всъщност. Младата дама се бе запътила към града, в който планираше да се изнесе идната година започвайки нов живот, учеше езика, който винаги бе искала да знае, за да отиде на конференция в държавата, която мечтае да посети от пет годишна, имаше страхотна работа, която в действителност ѝ носеше толкова много удоволствие! Единствения ѝ проблем днес беше, че не си бе доспала, което я докара до там, да преекспонира всяка една ситуация и да си прави грешни изводи за хората, съсипвайки в главата си ден, който бе повече от добър. Тя бе виждала хора с много по-големи проблеми, хора с истински проблеми за разлика от нейните. Светлината от това момче бе осветила стаята, в която тя бе спуснала щорите и загасила лампите и ѝ бе показала, че нещата са много по-красиви и много по-малко страшни на светло. „Няма защо?!“ замисли се тя, „как да няма защо“, та той бе преобърнал деня ѝ, начина ѝ на мислене! Три минути! Две думи! Една простичка постъпка! „Има защо! Винаги има защо…

Еуфорията от прозрението внезапно спря отстъпвайки място на ново чувство, което се наместваше в съзнанието на Яна – разкаянието. Тя си спомни за всички онези моменти, в които  е можела да направи мил жест, да донесе светлина, но е пропуснала, точно защото си е мислила, че  „няма защо“ . „О, не, толкова….

Мисълта ѝ отново беше прекъсната, този път от клаксона на влака, тя не бе осъзнала кога е минало цялото това време, събра бързо всички разпилени вещи и точно когато влака наби спирачки, отвори вратата на купето и тръгна по коридора към изхода. Излизайки от влака, видя възрастна жена държаща бастун в едната ръка и очевидно тежък сак в другата. Бабата пристъпваше бавно насочвайки се към влака на отсрещния коловоз . Яна отиде при жената.

• Дайте ми това аз ще го  занеса във влака!   Каза момичето с мил, но настоятелен тон.
• Остави… Произнесе с изтощен глас жената.
• На кое място сте дайте да погледна билета… – С крайчеца на окото си тя видя цифрата 2, а точно до нея прочете „място: 54“.
• Няма смисъл, до сега в живота все сама съм се оправяла момичето ми! – възрази старата дама.
•  … да, този е правилния вагон, само трябва мястото да намерим. Яна вдигна тежкия сак, след което помогна на бабата да се качи, изпрати я до купето и побърза отново да излезе.
• Как ти е името ба? Много ти благодаря! Да ти дам една ябълка, от мойта градина са… Звучеше веселия глас на бабата от купето.
• НЯМА ЗАЩО! –  Провикна се весело Яна, бягайки през коридора, за да слезе преди влака да потегли – НЯМА ЗАЩО…