- Чист въздух! Искаме чист въздух! Чист въздух! Искаме чист въздух! – застанала пред общината, Магдалена скандираше това по цял ден в продължение на седмици, но без голям успех. Малцината, които се спираха да чуят за нейната инициатива, отминаваха бързо и не вярваха, че може нещо да се промени. Останалите я гледаха с недоумяващ поглед и си казваха: „Тази е луда! Тръгнала да протестира срещу мръсния въздух, като че ли няма по-важни проблеми за решаване в момента.“ Тя обаче продължаваше с още по-силен глас и чакаше онези, които щяха да застанат до нея и да споделят пътя ѝ.

Магдалена беше на двадесет и седем години. Родена и израснала тук, след бала си събра багажа и замина за София, подобно на други нейни връстници. Беше убедена, че никога няма да се върне да живее в този малък град. По много причини се върна, но най-вече, за да се опита да разбере себе си и да намери спокойствие. Не смяташе да започва работа веднага, затова разполагаше с достатъчно време за размишления над живота и заобикалящия я свят. Вървеше из познатите улици, покрай познатите къщи, срещаше познати лица. И в три часà през нощта не се страхуваше да се разхожда; имаше усещането, че родното ѝ място я закриля и осветява пътя ѝ. В София не би си и помислила за подобно приключение.

Един ден стигна до индустриалната зона на града – място, пропито с духа на социализма. Млечна промишленост, консервна фабрика, хлебозавод, завод за съобщителна техника, текстилна фабрика и още много – все бивши. Повечето сгради бяха масивни и беззъби, отвсякъде стърчаха железа и дебнеха опасни предмети. Оставени безстопанствени, продадени на някой местен предприемач (как мразеше тя тази дума) за няма и едно Пежо триста и пеш, или пък все още собственост на общината (тя се чудеше кой от двата варианта е по-лош). Онези от сградите, които се използваха, но за други цели, отвън не се различаваха по нищо от изоставените, само прозорците им бяха нови, a вътре светеха лампи и се виждаха вечно бързащи нанякъде работливи човечета.

Изведнъж Магдалена долови странна миризма. Погледна към небето – въздухът сякаш посивя. След малко видя и причината – черен дим се стелеше от един висок, червено-бял комин. Гума, пластмаса и кожа. Забеляза, че всички хора пред близката сграда прекъснаха набързо пуш-паузата си и се прибраха по офисите. Каква ирония, помисли си тя. Димът от комина им пречи, но димът от цигарата – не. Огледа се и видя един възрастен човек, седнал под липата отсреща. Отиде и го заговори:

- Извинете, тук ли работите? – изглеждаше като да е пенсионер, но пък беше облечен в униформа.

- Да, пазач съм. Заработвам допълнително, че пенсията не стига за бонбонки и книжки на внуците – усмихна се той.

- А този дим, този чад във въздуха откъде е, знаете ли?

- Знам, разбира се. ТЕЦ-а наблизо, ама да си остане между нас. По документи изгарят био отпадъци, но всеки ден виждам камиони да разтоварват вътре всякакви боклуци, не ми се мисли какви точно. Никой не ги контролира, а жалбите си остават глас в пустиня. Жалко за младите хора, които работят тук, не се диша понякога. А ей тази липа гледате ли я, и всички нагоре по улицата? Като цъфне и стане готова за бране, идват братята и не само от клоните берат, ами и от земята събират, понякога с метли и лопатки. И после – в аптеката си купуваме билков чай.

- Поздрави на внуците, да са живи и здрави! – тръгна си Магдалена набързо, защото отвътре ѝ кипна и едва сдържаше сълзите си.

Не можа да спи цяла нощ. Събра подробна информация за въздуха в града – нива на замърсяване, кои климатични и географски особености биха били предимство или пречка за опазването на въздуха чист, статистика за броя пациенти с белодробни заболявания, регистрирани в местния тубдиспансер; разучи кой в общината се занимава с проблемите на околната среда, прегледа десетки публикации в онлайн медии и във Фейсбук по темата – и в шест часà сутринта завърши жалбата и молбата за разрешение да провежда мирен протест-подписка. Далеч беше от мисълта, че тази фабрика е единствената причина за мръсния въздух – колите, печките на въглища през зимата, незаконните сметища, които изникваха ежедневно под път и над път… Фабриката беше само фината прахова частица, която залепна на гърлото ѝ и я накара да се заеме с проблема. Отне ѝ два месеца, докато получи позволение за протеста. Жалбата ѝ пък все още се разглеждаше (лежеше на нечие бюро, тоест), но тя така или иначе знаеше, че това не е достатъчно, за да ѝ обърнат внимание, и щеше да чака, колкото е нужно.

На пети юни Магдалена тържествено се настани до общината с маса и столче за къмпинг, и протестът започна. Не я плашеха ни жега, ни дъжд, ни вятър, ни прахоляк. Забравяше и да яде понякога. Едно момче от отсрещната пицария я беше харесало и ѝ носеше от време на време обяд и вода. Тя винаги настояваше да му плати, но той се измъкваше. Нямам време за любов в момента, има по-спешни неща, казваше си тя.

В моментите, в които не протестираше, Магдалена потъваше в собствените си мисли. Понякога ходеше до онази сграда, да си поговори с възрастния пазач и да наблюдава младите в офисите. Въпреки цялата си ярост и възмущение от това, което виждаше, се радваше, че се е върнала. Нямаше друго място, където да се чувства заета с нещо по-смислено и повече да я боли, когато вижда, че е приоритет да се руши, а не да се изгражда. И нямаше друго място, където миналото и настоящето да са ѝ по-познати и важни, а бъдещето – по-ясно и въобразимо.

Един понеделник – тя никога нямаше да забрави този ден – към нея се приближи мъж, около десет години по-голям от нея. Попита я за какво протестира – не, че не беше чул виковете ѝ още от градската градина. Тя започна да му разказва разпалено, как се тровят ежедневно стотици хора в индустриалната зона, как всичко там е просмукано от черния дим и е ужасна заплаха, как там деца карат колела с широко отворени дробове, как….

Мъжът я гледаше с топлина и ѝ направи знак да спре. Изглеждаше, все едно току-що я е чул тя да изрича неговите собствени мисли. Извади от вътрешния джоб на сакото си помпичка, на която пишеше Салбутамол. Тя настръхна – много добре знаеше какво е това.

- Астма?

- Да, от малък. Живея в квартала отдясно на индустриалната зона. Родителите ми цял живот искаха да се преместим, но така и не се получи. По ирония на съдбата, самият аз работя в ТЕЦ-а, откакто завърших химия. Няма измъкване от този кръговрат май.

- Чакайте, да не сте тук да ми предлагате пари да спра протеста? Няма да стане! Отидете и кажете на шефа си – тя му обърна гръб и продължи да скандира. – Чист въздух! Искаме чист въздух! Чист въздух! 

- Не, в никакъв случай! Знаете ли откога искам да направя това, което Вие правите? Но нямам смелост. Нямам сили. По-скоро нямах смелост. Сега виждам, че не съм сам. Мога да Ви помогна. В ТЕЦ-а стават наистина нередни неща. Имам снимки…. – той хвана Магдалена за ръка и я отведе, като продължаваше да я гледа в очите и да ѝ говори тихо, а масата и столчето останаха пред общината.

Магдалена все още не знаеше, че това е човекът, който ще сподели пътя ѝ и двамата ще постигнат много повече, отколкото си беше представяла, че може да постигне сама. Тя все още не знаеше, че тази сутрин пощальонът беше пуснал в пощенската ѝ кутия важно писмо. Кметът я канеше на среща с него и със заместник-кмета по проблемите на околната среда.

В този миг заваля дъжд. Освежи въздуха, а след него – дъга. Магдалена си пожела едно-единствено нещо – чист въздух.