Проклетата аларма… Тъкмо когато сънувах нещо хубаво. Няма как. Трябва да се ходи на работа. В полусън циркулирам между кухнята, банята и тоалетната.Опитвам се да не вдигам шум, че майка ми ако се събуди ще има да ми опява: „Като седиш до късно пред компютъра как ще станеш навреме, че и да закусиш като нормалните хора.”
Да, ама аз не съм като нормалните хора. Обичам да си лягам късно. Не обичам да ставам рано и не обичам да закусвам.
Нахлузвам якето, омотавам шала около врата си, пъхвам крака в ботите и се измъквам извън територията на апартамента. Тихо хлопвам входната врата, да не се откачи лъскавата табелка с надпис „Семейство Ставреви” (гордостта на мама).
Хуквам през две-три стъпала и след три минути съм на спирката, а след още три вече дремя в претъпкания автобус.
На десетата спирка вече всички сънни остатъци са окончателно прогонени от главата ми.
После кафе с цигара пред задния вход на офиса. Следва трийсетминутна оперативка за изслушване на шефа.
И после - папки, фактури, файло ...