Веднъж, ей така през маранята,
видях Оазис...
Слънцето отдавна припичаше, сякаш единствената му мечта бе да изпепели всичко наоколо. Дрезгави крясъци на гарван придаваха зловещ отенък на едва ли не пустинния пейзаж. Накъдето и да погледнеш, се виждаха само ниски храстчета, безразборно разпръснати из равното, почерняло от бездъждие поле. Въздухът трепереше от високата температура, което подсилваше усещането, че всяко живо същество на това място е обречено да се изпече.
Колата ми се развали на отдалечен междуселски път, оставих я и тръгнах да се спасявам от жегата. Едва сега разбирах истинското значение на толкова често използваното словосъчетание "безмилостно слънце" за обрисуване на подобна природна и в същото време емоционално натоварена картина. Пиеше ми се вода, както никога досега, но не виждах нито кладенец, нито чешма, а нямаше дори и сянка, в която да се скрия поне за малко. Бях на ръба на отчаянието, макар че погледнато отстрани (не че имаше кой да погледне) видът ми бе на чове ...