Думите загубиха смисъла си...
До скоро чрез тях изразявах измислени от ума ми "чувства". Не че съм знаела, че са измислени, съвсем истински си изглеждаха. Живеех си в мислите и ежедневните събития. Смеех се, влюбвах се, наранявах, манипулирах, хитрувах, играех, преценявах, мерех... абе то не е лесно! И бях особено горда, че не допусках на мен някой да ми играе "Охоо, на краставичар краставички ли бе, мойто момче, ела да да те настържа в голямата купа таратор, представляваща моя живот..." И ако някой ми харесваше, наричах това доста гръмко "любов" и започвах да изисквам... да наблюдавам, защото от къде на къде ще го обичам, ако е скучен и не се шегува, или ако не се заиграе с малкото бъхливо кученце, което тръгва след нас на улицата, ако предпочита да отидем на скъп курорт на море, отколкото на палатка в някое все още диво място... абе то много неща за гледане имаше, да не ги изброявам, но така "обичах" с линийка, везнички и лупа в ръка... И като тегля чертата - не! Не става! И понеже си вярвах на всичките тези производни на собствения ми ум, намирах утеха в думите. Болка, тъга, самота, не знам си какво - глупости, илюзии, колко гениални са мислите понякога - могат да измислят дори и сърце и да те държат в заблудата, че това измислено сърце обича, или страда, може би цял живот! Има си цена тази измислица и тя е ограничението, за да се поддържа цяло едно съществуване в измислица, трябва да има много ограничения, които да пречат на истинското сърце и истинските чувства да разрушат онова "нещо", което СИ МИСЛИМ, че сме. Така сериозно си бях влязла в мислите и в ролята, че дори не ми се свиреше. . .
Думите - о, да! С тях беше толкова лесно да се самозаблуждавам, те лъжеха прекрасно, както останалите, така и мен самата. Когато ми тежеше нещо, сядах да пиша и си казвах "Оставих си болката на листа, сега ми е по-леко...", в такива мигове са се борели в мен истината и лъжата и хоп - умът употребява думите, подрежда ги, напомпва ги с илюзорни чувства и замазва положението. И все пак е имало смисъл да бъдат написани, прозирало е в тях сърцето, защото, за щастие, си имам голямо и силно сърце. Едно друго голямо (вече победило ума си) сърце го видяло зад тези думи. Доста добър стрелец, пусна няколко стрели от далече и ми утрепа мислите. От тогава нямаме нужда от думи, от тогава истинското сърце изпълни съществуването ми с енергия и сила, с възприятие и разбиране за всичко наоколо и в мен, от тогава търся начин да изразявам някак емоциите си, защото имам чувството, че нещо ще се възпламени в мен и със заряда, който имам, ще се изстрелям в космоса! Но думите са... как да кажа - жалки, смешни, в тях не може да се побере нищо от истинското, от това, което Е...
То не е съпоставимо с онова, което си мислех... В едно "обичам те" днес се събира някаква малка, малка, не значителна частичка от Любовта, която Е!
Затова избърсах прахта от китарата си и засвирих...
Музиката не може да лъже, в нея мислите не могат да намерят почва да сеят съмнения и провокации...Пръстите ми се подчиняват на сила, която извира някъде далече от ума ми и осъзнах, че те звукоизвличат, едва когато ме заболяха зверски...
Днес се опитах да напиша стих, да опиша... уф няма ги тия думи, не съществуват... слуги на ума, а умът няма интерес да ни оставя да обичаме истински...
Людмил Ангелов, Обичам те !
Без думи,
без мисли,
без въпроси,
без ограничения,
без да изисквам,
без надежди,
без очаквания,
без мерни единици,
без линийка,
без везни,
без лупа,
безУМно,
Обичам те простичко, само с едно нещо - със сърце!
© Силвана Все права защищены
Важно е какво казва сърцето!
Интересни мисли.