Болница.
Модерна, съвременна болница.
Но все пак, болница.
Заведение, което болезнено подчертава нашата уязвимост.
И факта, че сме смъртни.
Фактът, че се страхуваме от смъртта.
И от нейната неизбежност.
Какво толкова сме направили, че да умрем?
Защо сме тук тогава?
Звучи като обвинение към С Ъ З Д А Т Е Л Я...



       Фоайе пред лекарски кабинет.
       Нервни хора. Напрегнати погледи.
       Очи, в които четеш страх.
       Страх от отговори, които не искат да чуят.
       И от болки, които не искат да изпитат.

Млада жена. Изпъната като струна. Тръпнеща в очакване.
Гледа към вратата и не иска тя да се отвори.
Защото знае. Знае отговорите.
Но все пак...
В сините очи се спотайва отчаяна надежда...
Надеждата е като въздуха - не можеш без нея
и винаги съществува вероятност
да се пръсне на хиляди частички
и да остане неуловима...


         От кабинета излиза пациент. Усмихва се. 
         Успял да улови надеждата,
         той ще започне да се страхува да не я изпусне...

Дошъл е редът на младата жена.
Неуверено пристъпва.

- Вие бяхте госпожа Петрова...? -
казва докторът с професионална усмивка.
- Малката пациентка... е очарователно дете
и толкова умно за шестте си години...
Гласът му като че идва от километри.
Далечен и чужд.
- Кажете ми - чува се да казва младата жена, -
кажете ми... колко още?
Сините очи потъмняват. До виолетово.
Буцата в гърлото не позволява да преглътне.
Напрежението вибрира.

- Най-много месец. - усмивката виновно изчезва от лицето на доктора.
Изведнъж става прекалено сериозен.
Търси думи за утеха. Но е трудно.
Смъртта за него е просто неуспех.
Калèн е от професията.
И така трябва да бъде.
- Направихме невъзможното... Толкова съжалявам!
Не можем да я спасим... Левкемията е...

                      Думите заглъхват. Жената става.
                      И бавно излиза... Върви... Все още неосъзнавайки болката...
                      Съзнанието отхвърля истината.
                      Когато е жестока. Или непоносима.
                      Слабите рамене потреперват.
                      Ще успеят ли да понесат товара?
                      Може би! А може би - не...

Навън вали сняг. Почти всичко е побеляло. И много красиво!
Хората са щастливи! Нали са на прага на Новата година.
Хубаво е да си жив!
Независимо от болката.
И независимо от Страха.
                    Ж И В О Т Ъ Т   Е   П Ъ Т, К О Й Т О   Т Р Я Б В А     Д А   Б Ъ Д Е   И З В Ъ Р В Я Н...



 
Погребение.
Парадът на Смъртта.
Завършекът на Пътя.
Четирима мъже носят малък ковчег.
Младата жена ги следва. С наведена глава. И празен поглед.
На две крачки от нея - участниците в парада.
Колона от подсмърчащи опечалени.
Излъскани от съчувствие.
Лесно се понася чуждото нещастие.

                  Отново вали. Снегът е бял до бляскаво.
                  Но калта от гроба ще го омърси...
                  Небето - в преливащи тонове на синьо.
                  Студено е. Нали е зима.
                  Случайните минувачи спират. Отдават почит на Смъртта.
                  Израз на страха от нея.
                  Може би ще ги забрави? Или ще поотложи срещата с тях?
                  Струва си да поспреш... Струва си да демонстрираш уважение...

Пътят до гробището е дълъг.
Има време за размисъл. И за спомени.
Младата жена се вглежда в миналото.
Едно от нещата, които не можеш да върнеш.
НИТО ДА ПОВТОРИШ.
НИТО ДА ПРОМЕНИШ.

                Дете с баща - неизвествен.
                Студено детство.
                Сурова младост.
                Травматизиращи преживявания.
                Не е лесно да си отлъчен от строгия морал на Обществото.
                Длъжен си да платиш Вината.
                Вината да се родиш нежелан.
                Веднъж изхвърлен от майка си - изхвърлят те и от обществото.
                Не обичат децата с един родител, а ти си и без двама...
                Винаги  си на ръба.
                Понякога се предаваш, но друг път успяваш да устоиш.
                И Мария устоя.
                За да прероди болката в болка.

                        С Ъ Д Б А Т А    Н Е   П О З В О Л Я В А    П Р О М Е Н И     В                                                             П Ъ Р В О Н А Ч А Л Н И Я    З А М И С Ъ Л...



- Мария, добре ли си? - това е някой от хората,
които се опитват да ù съчувстват.
Не иска да знае кой.
Парадокс.
Повечето съчувствени въпроси губят естествения си смисъл.
От прекомерна употреба.
Превръщат се в слово без реч.
Да. Тя е добре. Чувства се отлично.
Погребва единственото си дете.
Последната си надежда.
Смисълът.
Светлината...
Връща се... и ... продължава да живее.
Как?
Нормално. Сред съчувствието на "приятели".



Ще ходиш ли на концерта довечера?
Знаеш ли къде ще бъде прощалният обяд?
За довечера сготвих месо.
Купих си нов гардероб.
Иван скъсал с новата си любовница...


О, Боже!
Безумното, елементарно и низко естество на разговорите,
осквернява свещеното у Смъртта.
И у Живота.
И у Болката.
Равнодушие.
Бездушие.
Егоизъм.
Всеки сам носи Кръста си.
И всички умеят да участват в Пиршеството.
"П И Й Т Е   О Т   М О Я Т А    К Р Ъ В!" - казва Христос.





Вятърът.
Прониква под дрехите.
Пронизва тялото.
Вледенява душата.
За да достигне до сърцето.
Където е болката...
Зла и кървяща...
Почти непоносима.
Но я понасяме.
Подтискаме я.
Не ù даваме да диша.
Докато умре.
Или продължи да агонизира Вечно.


Прероди болката в Болка.
"От днес нататък животът ти е твой.
Поеми отговорността. Вече си на осемнадесет."
С тези напътствени думи Мария напусна Дома на изоставените.
Вратата хлопна зад гърба ù.

Пречупи железните окови.
За да ги подмени със златни.
И да ги нарече Любов.
Любовта е чучулига.
Оставиш ли ù Небето,
ще ти подари Слънцето.
Но затвориш ли я в клетка,
престава да пее.
Докато съвсем изгуби гласа си. И се превърне в Сянка.
Любовта е себеотдаване.
Любовта е хармония.
Но разочарованието е на една крачка от нея.
Като в тресавище.
Не улучиш ли точното място, тинята ще те погълне.
Бавно и мъчително.
Докато започнеш да мислиш, че Смъртта е утеха.
И измъкване няма.
А Мария не улучи...
Точно когато отгледаш цветето,
точно когато посегнеш да го помилваш,
точно когато усетиш, че неговият аромат е за тебе...
Появи се "Доброжелател". И го откъсне.
За да го смачка с ръцете си.
За да не е твое. Защото е красиво.
А ти нямаш право да бъдеш различен...



Отчаяние.
Крайният резултат от експеримента "Надежда".
Мария премина през него, все едно преплува през Стикс.
И се завърна от мъртвите.
За да роди Детето.
И да го превърне в ново Начало.
В олицетворение на Всичко.
За да стане то необходимост.
Като водата и въздуха...
И... да я напусне.
"З Н А Й Т Е,     Ч Е     К А К В О Т О    И    Д А     Д О Й Д Е    П Р И
 В А С,    Т О     Щ Е    Д О Й Д Е    О Т   М Е Н Е." 




Гробище.
Последният Дом.
Убежище за тленни останки.
Място - мокро от сълзите на живите.
Или буренясало - израз на тяхната забрава.
Отварят портала.
Кръстовете са бели.
Гробовете също.
Алеите също.
Само изровената пръст не е.
Тя е черна.
Като усмивката на Ада.
Като зейнала паст на чудовище...



Осъзнаването.
То е като безумен тласък.
Като отчаяно приемане на неприемливото.
Като ураган. Като удавяне.
Като разкъсваща физическа невъзможност да понесеш Болката.


- НЕ-е-е-е... - викът е неистов и страшен.
Като вулкан. Инжектират ù забрава.
Мария губи съзнание.
Кратко бягство от действителността.
Временна забрава...
Сън.
Докато се събудиш...



Снегът продължава да вали.
Малкият град е неузнаваем.
Сградите, улиците, дърветата преливат в бяло.
И небето е по-бяло от преди.
Дори нощта е бяла.
Снегът не позволява на мрака да го погълне...



                 Мария се събужда.
                 Все още замаяна.
                 За кратко.
                 Оглежда се.
                 Светът е празен.
                 Времето е спряло.
                 Животът е спрял.



Нощ. Време за отмора.
Царството на Мрака.
Стъпки. Като призрак.
Като привидение - жена в бяла нощница.
Тича. Снегът скърца под босите ù крака.
Инстинктът я води към гробището.
Към детето.
То е там.
Само в мрака. Само в нощта.
Сигурно му е студено.
Сигурно го е страх.
Но тя ще го стопли.
Тя ще го притисне до себе си и ще премахне страховете.
Защото ще бъде с него.
Защото е майка.
Защото го обича.


Порталът е заключен.
Покатерва се по оградата.
Прескача я.
Търси гроба в бялата тишина.
И го намира.
Започва да рови с пръсти.
Изпочупва ноктите си.
По коленете ù се стича кръв.
Ръцете ù са изподрани.
Но тя не усеща нищо. Не чувства нищо.
Стига до ковчега.
Отваря го.
То е там. Нейното детенце е там.
Боже, колко е измръзнало.
Но тя ще му даде цялата си топлина.
Топлината на цялата Вселена.
Прегръща малкото телце.
И ляга до него.


                      
             
                             Времето не спира.
                             Животът продължава.
                             Денят измества нощта.
                             Същите улици. Същите сгради. Същите хора.
                             Със същите надежди.
                             Всичко е на мястото си.
                             Само Мария я няма...



                    "В Е Л И К    Е   Н А Ш И Я Т     Г О С П О Д.  И    Г О Л Я М А    Е     С И Л А Т А    М У.  Р А З У М Ъ Т   М У    Е  Б Е З П Р Е Д Е Л Е Н"


 Не разделиха телата, защото не успяха.
 И защото нищо не е по-силно от майчината прегръдка.
 И нищо не е по-велико от ОБИЧТА НА МАЙКАТА.