Никога не казвай „никога” – вярна е поговорката. Не харесвах Мигел, но през единствения ми почивен ден ми хрумна да изляза с него. Исках да изпусна малко парата, която ме изпълваше последните дни. Бяхме в един полутъмен бар и си отпивахме от питиетата.
- Наздраве, Лили! Ще пием за нашата първа среща!
- Наздраве, Мигел! Защо не! И за късмета в живота!
Загледах го след втората си бира и установих, че не изглежда толкова зле. Тъмна коса, подстригана високо, строен мъж, с добре очертани мускули, закачлива усмивка, тъмни очи. С две живописни татуировки, които се виеха от китката до рамото му и на двете му ръце. Кожата му е като капучиното, което обичам, черно кафе с много сметана и мляко. Не ми изглеждаше голям умник, но бива.
Сладурана е, но очите й са като лед…Трябва да се поразтопят…хе…хеее… - мислише си Мигел.
Мигел ме пронизваше с магнетичен поглед. Очите му шаваха по тялото ми, но аз се ласкаех и ми стана приятно от това.
От колко време не бях излизала с мъж? Май му завъртях главата.
...