След време ще се научиш да препускаш из вселената с умът си, ще се носиш с белите звезди. Тяхната енергия ще ти връща различни спомени, знаеш ли колко е необятна вселената...? Знаеш ли какви прекрасни пространства съществуват, знаеш ли, че душите се събират на места, където могат да се облекат в нова материя. Някои се връщат обратно на земята, но в други нови тела. Прехвърлят се, но минава известно време, пътуват с белите звезди. (И когато се върнат тези души, са по-различни от останалите.) Това са онези хора, които Ви подсказват новаторството във всички науки, напомнят ви неуморно, как да живеете и мислите. Намират се телепатично един със друг.
- Тогава това означава, че и аз съм преродена защото съм по-различна?
- Не, точно!
- Ааа... какво?
- Ще разбереш, но не от мен, знаеш с кого си говориш, без телепатия. Времето да те върна обратно наближава, приготви се!
- Всичко ли виждате, имам предвид, така както аз видях стаята си,

близките ми?
- Да!
- Но,това е ужасно!
- Не по-ужасно от това което виждаме и чуваме!
- Искаш да ми кажеш, че ние на Земята живеем в един режисиран спектакъл….? - Мария долови смехът му. Но отговор ,не получи. Долови плача на детето си и скочи от леглото. Денят ѝ започна. Обикновен ежедневен делник, ден, в който трябваше да се грижи за детето си да отиде до университета имаше изпит, за който разбира се не беше подготвена. Направи кафе и събуди съпруга си. И той беше студент последна година, подготвяше се за изпит по философия. Докато го изчакваше да седне до нея за сутрешното кафе отново си помисли, че това е само сън глупав сън, който сънуваше в някаква последователност. Сякаш гледаше сериал. Легнеше ли, натискаше дистанционното и той продължаваше. Серия след серия! Защо ли хората трябваше да се мъчат да пишат сценарии за филми, помисли си Мария. Нямаше нужда трябваше само да ѝ закачат някакви жици по главата, за да стигнат до мозъкът ѝ. И ето,филм след филм безплатно! Но ако това, което сънуваше беше истина....? Защо, помнеше всяка дума,всяко място, всеки жест и поглед. Ако и тази пета вечер ми се случи същото ще поискам от тях някакво доказателство. Нещо, което ще ме накара да се откажа от съмненията си... преди да съм де убедила, че не се разболявам от раздвояване на личността или от каквото и да психично отклонение, продължи своя монолог от мисли Мария! Ами,ако сега споделеше със съпруга си? Ако събереше смелост да му разкаже какво сънуваше, какво и се случваше? Глупава идея - помисли си тя! - Никой не може да ме разбере никой! И ето отново нечии думи огряха мислите и ”Единствената разлика между мен и един луд е, че аз не съм луд.”

Наближаваше десет сутринта, Мария се приготви за излизане. Детегледачката прие грижите за дъщеря й жената със неразбираемите сънища се запъти към университета. Не чака дълго преди да седне срещу изпитващия професор.
- Здравей, Мария! Сядаш първа, бързаш ли за някъде? - попита изпитващият.
- Не, искам.. да ви кажа че, не съм подготвена за изпита, съжалявам!
- Това се случва за първи път нали, колежке?
С невинна усмивка Мария замълча.
- Добре, чест ви прави откровеността, но така и така седите срещу мен да поговорим докато вашите колеги работят.
- За, какво…?
- Не знам, Вие изберете темата!
- Затруднявате ме, г-н професоре!
- Добре, да поговорим за човешката вяра! В какво вярваш или не вярваш ти, Мария?
Тя се смути, дори си помисли че, се е изчервила.
- Ами… аз, г-н професоре, бих искала да се въздържа от коментар.
- Защо, не разбирам!? Притесняваш се, срамуваш се или просто в нищо не вярваш!?
- Не, грешите не е така!?

- А как, е кажи ми, Мария! беше толкова настоятелен и същевременно любопитен, че тя не намери друг подход, освен да говори.
- Всички ние имаме сакралното право на избор, г-н професоре. И то е да вярваме или да не вярваме. Можем да вярваме във великото наводнение. А, можем и да не вярваме. Можем да вярваме в енергийната пирамида. А, можем и да не вярваме. Можем да вярваме на астрологията. А, можем и да не вярваме. Можем да вярваме в biomagnetik двойка. А…можем и да не вярваме. Можем да вярваме, че съществуват лоши очи. Можем и да не вярваме. Можем да вярваме в Сътворението. А, можем и да не вярваме. Можем да вярваме, че извънземни ще ни посетят. А, можем и да не вярваме. Това са примерни уравнения търсещи числото вяра! За мен, вярата е енергия, много силна енергия. Зависи накъде я изпращаме. Има ли кой отсреща да я пренасочва чиста отново към нас? И в този ред на мисли бих си позволила да споделя. Казваме, че човешкият живот е безценен!!! Но,за мен тук правилният отговор(простете за откровеността ми) е, зависи, зависи за чий човешки живот говорим. Аз, г-н Професоре, вярвам в равновесието или по точно казано, в баланса... Ето, можем да продължим да говорим, подхвърлих нова тема - каза с усмихнати очи Мария. 

Не знаеше защо, но чувстваше странна бащинска близост с професора. Можеше 

да му каже всичко без да се замисля дали е правилно или не е! Сякаш нямаше никакво значение какво обсъждат, важното беше да бъдат един до друг и да разговарят.
- Всъщност, зададох Ви само един въпрос, а Вие отговорихте толкова изчерпателно. Чудя се какво ли би станало, ако Ви задам няколко?
Мария се смути,очите му сякаш четяха мислите й.
- Кога да се подготвя за поправката на изпита ми, ще я насрочите скоро предполагам!?
- А, ако ти кажа Мария,че за теб може и да има поправка, но може и да  няма!

- Бих предпочела втората част на изречението Ви!!!
Професорът се изправи от стола гледайки с възхищение сиво-зелените й очи. Мария смутено усмихната последва неговото изправяне.
- За, мен, беше удоволствие да си побъбрим, колежке, ще се видим на следващия изпит, този го изпратихме в историята. Устройва ли ви!? - откровената оценка, която току що ви написах?
- Дааа…, г-н Професоре, възкликна Мария когато видя студентската си книжка. Благодаря Ви сърдечно, много!

Денят си отиваше бавно. Мария приготвяше за вечеря пържени картофи и крем супа от броколи. Съпругът ѝ стоеше до нея в кухнята говореше ѝ нещо свързано с ежедневието. Изведнъж горещата мазнина от фритюрника полетя към лицето ѝ. Мария не успя да се отмести тялото си, виждаше всичко, което се случваше пред лицето си  на забавен каданс. Гледаше.. Мигновена болка завладя кожата й. Тя изкрещя с всички сили, отскочи назад и едва успя да предпази очите си с ръце. Солените сълзи бликнаха. Ръцете ѝ, долната част на лицето ѝ, всичко гореше. Когато пристигна спешна помощ установиха, че изгарянето е дълбоко. Болезнените мехури като гъби след дъжд изникваха по лицето й. Поставиха ѝ инжекция за болката 

погрижиха се доколкото им позволяваха подръчните медикаменти и кремове за кожата й. Грозни следи ще останат по лицето й, прошепна дежурната сестра на съпруга й. Мария лежеше със затворени клепачи в леглото си. Пухената и завивка се търкаляше на земята. Не искаше нищичко да се докосва до тялото й. Искаше да плаче, искаше сега приживе да оплаче себе си. Задушаваше се. Тялото й някак ставаше тясно за душата й. Тялото й изпитваше сега болка. Душата й сякаш нарамила тежък куфар,тръгваше с бавни стъпки нанякъде. Но.. накъде? Облечена с любимата си прозрачна нощница в прасковен цвят Мария плачеше в ума си. Едрите й гърди сякаш скарани една със друга бяха вирнали зрънца нагоре. Съпругът и плъзна поглед по тялото й, тя беше толкова съблазнителна жена. Нейното тяло бе неговият наркотик, зависимостта, без която той не можеше да живее. Приседна до Мария погали меката й коса. Тя не помръдна. Стоеше все така със затворени очи.
Настъпи полунощ. Жената с прасковената нощница излезе от тялото си. Загледа се в него, виждаше болката, изписана по лицето ѝ, виждаше следите от изгарянията. Излезе и тръгна по неравната улица, подредена със стари и изтъркани от хората и времето павета. Вървеше! Разминаваше се с различни люде, но знаеше, беше убедена, че те всъщност не я виждаха. И как иначе, нали, тялото ѝ, беше останало в леглото. 

Изправи се пред големите дървени врати. Зачака. Те се открехнаха толкова за да се промуши през тях. Затича се по зелената морава. Видя стълбата, която се спусна... видя и светлините. Знаеше, чувстваше, че тази вечер беше закъсняла, усещаше как ѝ говорят:
- Побързай, откога те чакаме, нямаме време!
След минути звездите бяха близо до тях, всичко свърши. Седемте еднакви мъже се обърнаха към Мария. Погледнаха я с укор. Чу ги през съзнанието си да и говорят:
- Какво направи, щяхме да тръгнем без теб знаеш, че всичко при нас е предварително изчислено!

Тя махна пренебрежително с ръка, сякаш с този жест им казваше, не ми е до вас сега. Те разчетоха мислите ѝ. Вкупом се обърнаха и се взряха в мониторите си. Летяха ниско над вода. Толкова близко преминаваха над презокеанските  кораби. Мария гледаше случващото се и недоумяваше какво се опитваха да направят.После застанаха на едно място, херметично затворената врата на „кораба” се отвори. Мария стана от мястото си и тръгна след седмината мъже.Това, което виждаше, нямаше обяснение за нея.