Лицева бримка, опакова, лицева, опакова...
Плета машинално, вцепенена от мъка. Нощ е.
Седнала съм на фотьойла, а на дивана срещу мен лежи мъртъв петнадесетгодишният ми син Любомир.
Снощи, в деветнадесет часà той ми се усмихна, помаха с ръка и излезе през вратата. Беше се уговорил с приятели да се поразходят – утре бе първият учебен ден. И къде отишли – на хълма в полуразрушената сграда на бившата метеорологична станция. Да си направели селфи.
Наистина гледката там е вълшебна. Когато слънцето се скрива, последните му лъчи целуват малките перести облачета, а те срамежливо порозовяват.
Снимали се, но когато слизали, Любо се подхлъзнал и паднал. Само от втория етаж, но се ударил в слепоочието. Момчетата веднага се обадили на 112. Линейката пристигнала незабавно. Д-р Петров, квалифициран лекар и прекрасен човек (познавам го лично), само констатирал смъртта. Отказах аутопсия. Плачейки изкъпах момчето си, премених го с новите дънки и риза, които бяхме приготвили за утре.
Сега лежи със спокойн ...