Къщата, към която вървеше, изглеждаше необичайно. Изправена под сянката на малката горичка, тя сякаш бе съставена от две напълно еднакви части, изправени една срещу друга и свързани от нещо подобно на разрушен коридор.
Приближи се. Пред входа на едната страна стоеше жена, загледана някъде надалеч, нежно галейки цветовете на близкият розов храст. Изведнъж се сепна, усещайки чуждото присъствие.
- Интересна къща. - прошепна той на себе си.
Жената го погледна и без да дава вид, че го вижда, заговори така, сякаш отдавна двамата водеха разговор.
- Живеех в другата къща, заедно с други двама, но беше твърде пренаселено за такъв малък дом. И... когато ме покани да се преселя тук, с радост приех. Той почти не говори, а откакто се преместих, моите бивши съжители са като обидени и се държат така, сякаш изобщо не ме познават.
Жената влезе в къщата и пътника я последва. Къщата беше правоъгълна, с една стая от двете страни и коридор в средата, който продължаваше към другата страна чрез старовремско остъкление. През прозорците на остъклението се виждаше "другата къща", чийто коридор също завършваше със съвсем същото остъкление. И от двете страни, то сякаш бе пригодено за нещо като малка кухня. Видно бе, че някога двете части на коридора са били слети, но средната част отдавна беше разрушена, оставяйки празнина помежду им.
От другата страна, двама мъже се суетяха, вероятно в приготвянето на храната за наближаващата вечеря.
Мъжът се събуди. Слънцето беше слязло далеч на запад, в пътя си към залез. Колко ли време бе проспал? Стана и се отърси. По време на съня, кракът му явно бе попаднал в мравуняка на крачка от него, ако съдеше по изтръпванията и сърбежите, които усещаше по голяма част от себе си.
Огледа се. Диплите на близките склонове бяха обагрени в цветовете на залеза – сенчести откъм изток и златисти откъм запад, където все-още блестяха слънчеви лъчи. Въздухът беше някак блестящо бял, изпълнен с дневните изпарения на късният летен ден, които в предвечерното сияние изглеждаха сякаш лъчи си проправят път през повърхността на езеро.
Дори мушиците, които цял ден жужаха наоколо и пълнеха врат и лице, сега изглеждаха като достолепни, златисти птици и сякаш дори те успяваха да хвърлят сянка, минавайки пред погледа. В далечината, над един по-висок връх, облак изливаше своите подобни на конци от раздърпана дреха струи, над нагорещените скали и дъбрави.
В клоните на близко, самотно дърво пееше славей. Няколко звука, тишина, след малко още няколко... И отново замлъкване. Мъжът се заслуша. Приличаше на простички думи, изречени на незнаен, но много красив език.
„Благословен трябва да е човек, който би могъл да напише думите на подобна песен и след това да я изпее. Но вероятно първо трябва да измисли съвършено нова писменост...“ помисли мъжът и тръгна нанякъде, нехаейки за посоката.
© Борислав Ангелов Все права защищены