Oчакваме зората. Жадно, с трепет. Сякаш тя ще ни даде отговор на въпросите. Дори на незададените. Сякаш тя е отговорът, който искаме да чуем, сякаш тя е спасението, което очакваме. По-скоро, на което се надяваме.
Утрото е нашето спасение. Спасение от самите нас и нашите страхове. Спасение от мислите, от болката, спасение от неизвестното (всъщност то е известно), спасение от грозната действителност. Утрото ще донесе истината. Нашата истина. Истинската...
Очакваме да съмне. Лутаме се. Взираме се в тъмното небе за първия лъч надежда. Да го уловим и да не го пуснем никога, сякаш е цяр за неизлечима болест. Чакаме да дойде нашата истина... Истинската.
Чакаме да спрем да се страхуваме. От другите, от себе си, от живота. Сякаш всичко в нас е спряло и е затаило дъх. И чака спасението.
И ето - първия проблясък. Сграбчваме го, вдишваме го като последна глътка въздух, и после пак, и после пак... Утрото - то е свежо, то е изпълнено с живот, то е пролет, то е вяра...
То е онази усмивка, която ни тр ...