Чакам,  притихнала, трепереща до телефона. От страх, че няма да звънне, краката ми потръпват. Аз знам, че ще чуя тази вечер пак гласа ти, но дали е правилно това. Лутам се в стените на собствения си разум, питайки се кое е редно и кое не. Как да спра мислите, който струят в главата ми, болките туптят. Устните се движат, опитвайки се да ми кажат: "Спри, ти се пристрасти!" И падам аз сега,  пред огъня на сънищата си. Предадох се нали. Загубих битката, играта е сладко затихнала във моите ръце. Прости сърце. Предадохте,  сега не чувам да туптиш, в мен бият тъпани, а не гори пожар.

И пак поглеждам телефона - проклетият не е звънял.Чакам развълнувана, нестихваща гнева към себе си. Нима съм слаба? Часовникът тиктака, чувам дори светлината в мрака. Как мога да лъжа очите, те вярват на мечтите. Вярват,  не заблуда - вярваха. Сега се надяват, не излъгах - просят. И как жално поглеждам затихналата, студена пластмаса върху масата. Звънни, мамка му,  знам, че не е правилно, но виж ме - отчаяна съм! Загубена, аз се лутах в кръстопътните мисли, не знаех кое е грешното решение, но накрая май избрах точно него. Не е ли ирония това? Да, знам, скоро ще изглеждам жалка в погледите чужди. Сега те моля, животе, ти прости - пропилявам те, но не в мечти. В грешните дела съм праведна сега, не знам и как да спра. Аз вече чувам как заичам наум, а очите ми се молят.

И аз отново чакам, притихнала, трепереща, може би загубила смисъла. И толкова е смешно или трагично, но не знам къде съм - не съм тук, по-скоро там, някъде далеч от света. Загубих се в собствения си затвор. Моята присъда сладка е и ми тежи, но нося бича на грешните лъжи. Лутаща се в мисли пак летя... и ето иззвъня. Тръгвам пак отново аз - среднощен рицар да се боря за спокойния си ден и тихата нощ прегръща ме в своя плен!!!