Във всичките си стихове, в които „играя роли”, има частичка от мен... Осезаема, тръпнеща, истинска... Когато ме очертаваш с устни и твоята мисъл става мой стих, си връщам онзи шеметен фьон, с който летим през неизвестното... И всичките купести облаци отстъпват пред усещането за празничност и магия... Парченцата свобода намират своите закъснели послания извън познатите контури... Крилете стават кръст, който удържа тежестта на мълчанието... И къс дъга се вее между спомени... А цветовете се събират в слънчева сълза... неуловима за чужда безсърдечност... Над страховете... като прошепната над бездната молитва... Учестявам дишането... разпилявам себе си в твоята светеща аура... докато... Докато кротко се сгуша при устните...

                                                                       © Павлина Петрова