От незапомнени времена селото се гушеше в подножието на планината, а жителите му посрещаха в ранни зори изгрева на слънцето, някъде в полето и благодаряха на бога за благата, които им даваше. Всичко течеше нормално, трудеха се честно за хляба си, спазваха се традиции, палеха се свещи в църквата, кръстеха се, молеха се, помагаха си…
Един ден, някъде от гръцко ли беше, от турско ли, тъй и не се разбра, но пристигнаха бежанци с каруца. Бяха мъж и жена на средна възраст, а с тях и три невръстни момчета. Обърнаха се към кмета и той им разреши да ползват една стара и изоставена с години къща. Запретнаха хората ръкави, стегнаха я и заживяха мирно и кротко, без да пречат на другите. Трябва да са били с българско потекло или пък са живели и по други селища покрай границата, защото им се разбираше какво говорят. Мълчаливи бяха, не разпитваха, не говореха много, но държанието им след време озадачи всички, а местните започнаха да странят от тях и да ги смятат едва ли не за прокажени. Това отношени ...